— Е, нека го каже.
Станах и отидох до масичката, за да си налея още едно питие. Ръката ми увисна във въздуха над бутилката, тъй като Франклин Маршланд влезе в стаята.
— Значи пристигнахте благополучно — заяви той. — Трябва да ви кажа, че бях страшно притеснен.
Погледна въпросително към Джак Кърман.
Представих ги един на друг.
— Безкрайно дълго и неприятно очакване — продължи Маршланд. — Струва ми се, че е време да се обадят.
— Остават три минути до изтичането на трите часа — обясних аз, като подадох на Кърман чашата и се върнах на канапето. Ако са го освободили, трябва им време да се отдалечат от града, преди Дедрик да се прибере вкъщи.
Маршланд се обърна леко, вторачи се в мен и отбеляза:
— Мисля, че вероятността да го освободят, е нищожна. Ако още половин час не позвънят, предлагам да се свържем с полицията.
— Ваша работа — отвърнах аз, — но тъй като сме чакали толкова дълго, според мен можем да издържим до сутринта. Дори и сега всяка неправилна крачка би била опасна за него.
— Смятам, че е мъртъв.
Чувствах се изморен и всякакви банални разговори ми се струваха безсмислени.
— Какво толкова не ви харесва у Лий Дедрик, мистър Маршланд?
Не обърна внимание на въпроса ми и излезе на терасата. Остана там три-четири минути, после отново се върна в стаята и тръгна към вратата.
— Най-добре ще е да ида да видя как е дъщеря ми — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Очакването й се отрази много зле. — На вратата се спря и ме погледна. — Всеки мъж, който сключва брак с жена заради парите й, заслужава да бъде презиран, мистър Малой.
Напусна стаята и стъпките му се чуха по стълбите.
Кърман направи гримаса.
— Заради парите й ли се е оженил за нея? — шепнешком попита той.
— Не знам. — Вдигнах палеца си и посочих часовника. — Изминаха пет минути след уреченото време.
— Не особено добър признак, нали?
— Не можем да направи нищо друго, освен да чакаме — вдигнах краката си на канапето. — Това момиче ми харесва. Навярно е прекалено богата и разглезена, но има нежно сърце.
Кърман изсумтя.
— Аз пък обичам коравосърдечни и лъскави жени.
Минутите отлитаха. Започнахме да дремем. Накрая заспахме.
Първите лъчи на слънцето ме накараха да подскоча. Погледнах часовника. Показваше седем без петнайсет. Кърман спеше дълбоко. Не чух никакъв шум, освен тихия плисък на вълните, разбиващи се в ниския коралов риф, който образуваше естествено пристанище в края на градината.
Свалих краката си от канапето, изправих се и излязох на терасата.
Двамата китайци вече работеха, взирайки се в розата. Птиците фламинго се бяха скупчили край езерото с лилиите и търсеха нещо за закуска. На един балкон над отсрещния край на терасата седеше Сирийна Дедрик, все още облечена с черния панталон и късото кожено палто, и се взираше в морето. Изражението й беше отчаяно, от което разбрах, че никой не е телефонирал и не е върнал съпруга й, докато сме спали.
Отново влязох безшумно в стаята и я оставих сама в мъката й.
Трета глава
I
Следващите четири дни бяха нестихващ, убийствен хаос, който разтърси до основи обичайното ведро и ненарушимо спокойствие на Оркид Сити.
Когато се разчу новината, че е платен откуп от петстотин хиляди долара на банда похитители и отвлеченият не е освободен, цялата страна — на север до Сан Франциско и на юг до Лос Анджелис — се задейства.
През първите няколко часа Брандън не се вслушваше в съвети, правеше каквото си иска и се опияняваше от възторг. Зае се да организира най-мащабното за века преследване, но тъкмо беше започнал да издава заповеди, когато десетина интелигентни агенти от ФБР пристигнаха от Сан Франциско и му отнеха командването на операцията.
Моторизирани полицаи, поделения на армията, военновъздушни сили, телевизия, радио — всичко заработи с пълна мощност.
Двамата с Кърман прекарахме часове в полицейския участък, многократно подложени на разпит поотделно и заедно от побеснелия, морав и удрящ с юмруци по бюрото Брандън и от двама спокойни агенти на ФБР, които ни разделиха, инсталираха ни на масата, сочеха ни с дългите си, нахално любопитни пръсти и не бързаха особено да ни съберат отново.
Тормозеха ни, заплашваха ни и ни ругаеха. Размахваха юмруци в лицата ни. Жилите на вратовете им се издуваха, очите им се наливаха с кръв и във всички посоки хвърчеше слюнка от усилията, които полагаха, мъчейки се да изтръгнат някаква улика от нас. Но ние не разполагахме с нищо, за да им го съобщим.