Майра ме наблюдаваше с напрегнато изражение.
— Кой беше този?
— Джъстин Франкън, най-умният адвокат криминалист по тихоокеанското крайбрежие. Ако реши, че Перели е натопен, няма да спре да се бори, докато не го освободи.
— Ще отиде ли в полицията?
— Обзалагам се, че ще го направи и ще накара Брандън да престане да безобразничи.
Тя запали нова цигара. Ръцете й видимо трепереха.
— Мисля, че Ник знаеше какво върши, когато ме накара да дойда при теб.
Това би трябвало да ми прозвучи като похвала.
Допих уискито и се изправих.
— Къде мога да те открия?
— Монте Верде Авеню №245. Малка зелена барака от лявата страна, ако вървиш нагоре по улицата. Живея сама.
Докато записвах адреса, тя продължи:
— Услугата ще струва пари, нали?
— Казах на Перели, че с удоволствие бих му помогнал по всяко време и то за сметка на заведението. Думите ми все още са в сила.
— Благодаря.
— Няма защо. Задължен съм му, защото ми спести едно намушкване в корема. Виж сега, веднага отивам в полицията. Едва ли ще мога да направя нещо, преди да съм разбрал какви доказателства имат. Нищо чудно и да си поговоря с него, ако имам късмет.
— Искаш да кажеш, че ще ти позволят да си приказваш с Ник?
— Не знам. Лейтенантът от отдел „Убийства“ ми е приятел. Не е изключено да го уреди.
За секунда напрежението изчезна от очите й и червените й устни потрепнаха.
— Поздрави го от мен — промълви тя.
II
Когато стигнах до пресечката на Принсис Стрийт и Сентър Авеню, новината за арестуването на Перели се беше разнесла из града.
Не можех да се приближа до полицейското управление на повече от петстотин ярда. Когато се опитах да завия, едно побесняло ченге със зачервено лице ми даде знак да се върна обратно към Сентър Авеню. Други три ченгета препречваха пътя на останалите коли.
Успях да зърна развълнуваната тълпа, която преливаше от тротоарите на Принсис Стрийт върху платното, и продължих надолу по Оркид Булевард.
Паркирах колата и се върнах пеша.
Пред полицейското управление се беше събрала огромна тълпа, която нарастваше с всяка секунда. Псувните и ударите на подгизналите от пот полицаи не правеха впечатление на никого. Хората бяха дошли да зяпат и нито едно ругаещо ченге не беше в състояние да ги спре.
Част от най-яките момчета на Брандън стояха на входа на сградата с палки в ръце. Знаех, че шансът ми да премина през блокадата не беше по-голям, отколкото на нудист, който се опитва да проникне в Белия дом.
Пробих си път към близката дрогерия. Беше празна, с изключение на един продавач с бяло сако, който стоеше на вратата и наблюдаваше замечтано тълпата.
— Искам само да използвам телефона — заявих аз, докато той с нежелание се отмести и се прибра в магазина.
— Малко вълнение — отбеляза той, облизвайки устните си. — Казват, че Брандън хванал похитителя. Мислите ли, че ще получи двайсет и петте хиляди? Уха! Де да бях аз! Знам как да използвам толкова мангизи.
Изсумтях и се затворих в телефонната кабина. Помолих телефонистката да ме свърже с полицейското управление.
— Не мога — отвърна тя. — Линиите са претоварени.
През последните двайсет минути безуспешно се опитвам да вляза във връзка. Какво става там?
— Целият личен състав стачкува — обясних аз и затворих.
Излязох от кабината и отново попаднах в спокойната и прохладна атмосфера на магазина. Продавачът се беше покачил на една табуретка, за да може да вижда над главите на хората. Тълпата вече се притискаше към прозорците. Изглежда, щеше да ми бъде трудно да се измъкна.
— Пристигнаха агентите на ФБР — каза ми той, поемайки си възбудено въздух. — Бас държа, че не са спрели да плачат. Този Брандън е голям хитрец. Най-добрият капитан от полицията, който сме имали.
— Как да изляза оттук? — попитах нетърпеливо, слее като пробвах да се промуша през стената от гърбове, препречила входа.
— Защо да излизате? Вземете една табуретка. Оттук гледката е най-добра.
— Каква гледка?
Погледна ме намръщено.
— Може би ще го изведат. Или пък жената на Дедрик ще дойде да го види. Всичко е възможно да се случи. Жалко, че приятелката ми я няма. Щеше страшно да й хареса.
— Магазинът има ли заден вход?