— Ще ги изровя, каквото и да ми коства — заявих аз. — Единственият начин да обърнем хода на делото е като започнем от самото начало и разследваме, докато изскочи нещо. В главата ми се върти мисълта, че не става въпрос за банда от похитители. Може и да съм на погрешен път, но го чувствам интуитивно и с всеки изминал ден подозренията ми нарастват.
— Не схващам за какво става дума — отбеляза Франкън и се намръщи.
— И аз не схващам съвсем — отвърнах и му се ухилих. — Според мен Франклин Маршланд е дяволски щастлив от факта, че Дедрик е в списъка на хората, които се издирват. Решил съм да разбера каква е причината. Има вид на безобидно старче, но от време на време очите му придобиват странно изражение и човек осъзнава, че може да бъде и опасен. Бракосъчетанието е извършено тайно. Защо? Ами ако Маршланд е инициаторът на отвличането? Представете си как се е почувствал, след като е научил, че Сирийна се е омъжила за мошеник, чиято единствена цел е да се добере до парите й. Не е изключено да е ликвидирал Дедрик и да е инсценирал отвличането му. Не съм в състояние да твърдя със сигурност, че е станало така, но просто ми хрумна тази идея. А нищо не ни пречи да допуснем, че Мери Джеръм е свързана по някакъв начин с миналото на Дедрик. Разбираш ли какво имам предвид? Ако става дума за обикновено отвличане и похитителите просто са банда, дошла отнякъде, ние сме загубени. Но ако е семейна история и ако в основата й е Маршланд, тогава имаме шанс да взривим делото.
Франкън изглеждаше заинтригуван.
— Разсъжденията ти не са лишени от смисъл, Вик. Струва си да опиташ.
— Това е единственото нещо, което ми остава. Тръгвам по следите на Мери Джеръм. Първо се е появила в гаража „Акми“ и аз ще започна с него. Ако успея да науча какво е правила през периода от наемането на колата до пристигането й в Оушън Енд, когато беше отвлечен Дедрик, нищо чудно да изскочи нещо полезно. Ще се поровя и в миналото на Суки. Досега никой не се е занимавал с шофьора. А и самият Дедрик. Веднага ще изпратя Джак в Париж, за да събере сведения за него. Възможно е да се окаже, че всички тези ходове са били чиста загуба на бреме, но нямаме друг шанс. Ще разкопаем огромен терен, в който не е изключено да е заровено нещо ценно. Ако не копаем, няма да го открием. Но ще бъде жалко, ако там не съществува нищо, което си струва да бъде намерено.
— Струва ми се, че Мери Джеръм е следа, която си заслужава да бъде проучена — заяви Франкън и дръпна гърбавия си нос. — Не виждам смисъл да си хабиш силите за Суки.
— Точно затова ще го направя. Все още никой не се е поинтересувал от него. Той е просто един труп. Няма да оставя нищо на случайността. Не мога да си го позволя.
— Добре, но не отделяй прекалено много време на Суки. Не знаеш дали Перели не е имал врагове, нали? Сигурно някой страшно го е мразел, за да му скалъпи такова обвинение.
— Да, и аз мислих за същото. Сещам се за един човек, който страшно го бива за подобна гадост — отвратителен мръсник на име Джеф Барът. Пуши марихуана и е страхотен мошеник. Живее точно срещу Перели.
Разказах на Франкън, че ми се наложи да посетя Барът и тогава Перели ми спаси живота.
— Тази подробност известна ли е на Брандън? — попита с любопитство Франкън.
— Не, но дори и да знае, едва ли би променил мнението си. Ще се поровя и в живота на Барът. Въдицата е нещо, което трудно може да се скрие. Някой е трябвало да я занесе в апартамента на Перели. Надявам се, че е бил забелязан. — Изправих се на крака. — Е, време е да си вървим. Ще ти се обадя, веднага щом имам нещо за теб.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Франкън.
В коридора Кърман ми зададе въпроса:
— Правилно ли чух, че ще заминавам за Париж?
— Да. Тръгваш веднага. Пола ще се погрижи за пътуването. Ще разполагаш с достатъчно пари, но не излизай от рамките на приличието. Нямаш нищо против да се разходиш до Париж, нали?
Кърман сведе очи и се помъчи да скрие вълнението си.
— Ще го понеса някак си — отвърна той. — В името на общата кауза. Пък и съм чувал, че френските госпожици са доста гостоприемни.
— Естествено, особено ако си прекалено мил с тях — хапливо отсече Пола.
IV
Мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Дъместик Ейджънси“ и съседка по кантора с мен, беше едра, бесела жена, подстригана късо като мъж, чийто смях трещеше, подобно на пистолет.