Макси, копоят с бомбето, изскочи иззад колоната си и ме погледна навъсено.
— Здрасти! — извиках аз и му показах зъбите си. — Къде можем да поговорим?
Малките му очи, хлътнали в дебелото му, покрито с паяжина от капиляри лице, издаваха съмнение и изненада.
— За какво искаш да говорим? — изръмжа той и мустаците му щръкнаха. — Нямам какво да ти кажа. Пък и съм зает.
Това сигурно беше намек за финансовата страна на въпроса и аз извадих портфейла си и му показах една десетдоларова банкнота.
— Хайде да отидем на някое тихо местенце и да си поговорим — настоях аз.
Изследвайки замислено десетдоларовата банкнота, Макси опипа с дебелия си, мръсен пръст кътните си зъби, извади някакво парче и го избърса в дъното на панталона си. После погледна към момичето зад гишето.
— Хей, ако ти потрябвам, ще бъда долу. Не пускай никой да се качва.
Тая не си направи труда да откъсне очи от хумористичната страница, но все пак успя да наклони леко глава, за да му покаже, че го е чула.
Макси затътри крака към асансьора.
Стояхме един срещу друг и си дишахме в лицата, докато асансьорът ни смъкваше към сутерена.
Поведе ме по дълъг, покрит с плочи коридор, осветен с крушки в телени решетки, към малкия кабинет, в който имаше бюро, два стола и снимка с автограф на Джак Демпси, окачена над пълната със сажди камина.
Седна зад бюрото, бутна бомбето назад към темето си и се отпусна, дишайки леко през големия си, дебел нос. Нито за секунда не откъсна очи от десетдоларовата банкнота.
Дадох му я. Беше ми ясно, че няма да се съсредоточи върху нищо друго, докато не я получи. Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея и я прибраха в един джоб някъде на задника.
— Перели — заявих аз.
Обърса върха на носа си в ръкава на сакото, издиша малко количество изпарения на чесън и бира и въздъхна.
— О, по дяволите! Пак ли той?
— Разбира се. Защо не?
— Всяко ченге в града ми говори за Перели. Не мога да добавя нищо повече от онова, което казах на ченгетата.
— Това не значи нищо за мен, защото не знам какво си им казал. Искаш ли да ми отговориш на няколко въпроса, които, бас държа, полицаите не са ти задали?
— Добре — отвърна той без особен ентусиазъм. — След като ми плащаш за времето, което ще ти отделя, нямам нищо против.
Търкулнах една цигара по бюрото, за да му дам да разбере, че не възнамерявам да претупам работата и че той не би трябвало да добива погрешна представа за цената на времето си, и също запалих.
— Мислиш ли, че Перели е отвлякъл Дедрик?
Малките очи примигнаха. Не очакваше да го попитам подобно нещо.
— Има ли някакво значение какво мисля аз?
— Да, голямо. Виж, хайде да не си губим времето. Ако не искаш да отговаряш на въпросите ми, върни ми мангизите и аз ще намеря някой, който ще го направи.
Гледахме се втренчено през бюрото, докато накрая разбра, че не се шегувам.
— Бира? — попита ме той. — Може би ще ни се отрази добре.
Извади две кутии, отвори капачетата с джобното си ножче и ми подаде едната.
— Щастливи дни!
— Още по-щастливи нощи!
Пихме, въздъхнахме по мъжки и оставихме кутиите на бюрото.
— Не смятам, че го е направил. Не е по тази част.
— Точно това ми обясни и на мен — наведох се напред и започнах да чертая фигури върху бюрото с мокрото дъно на кутията. — Иска ми се да му помогна, ако мога. Всичко, което ми кажеш, навярно би послужило за разкриването на измамата.
Макси пак се зае с изследването на кътниците си, после се отказа и си пъхна пръста в ухото.
— Не е лош човек. Има широки пръсти. Не ми е създавал никакви главоболия. Има хубава приятелка. Познаваш ли я?
Отговорих му, че я познавам.
Затвори си едното око, после го отвори.
— Най-красивата женска фигура, която съм срещал. Дали е истина?
— Може би. Видя ли го, когато донесе въдицата?
Той поклати глава.
— Не. Знам, че никога не е имал въдица. Попитах момичето, което чисти апартамента му. Не е попадала на подобно нещо.
— Гледала ли е под леглото?
— Нали чисти под него.
— Ченгетата са го намерили снощи там. Вчера дали е чистила под леглото?
Макси кимна.
— По кое време?
— Тя закъсня. Перели излезе към дванайсет и половина. Момичето започна да чисти след един.