— Ужасно се изплаших — призна тя. — Противно ми е да слушам за подобни неща.
— Видя ли я снощи?
— Да, непрекъснато се засичаме с нея.
— Кога?
— Отивах да вечерям, а тя се прибираше. По-късно се срещнахме отново на стълбите. Сигурно е излизала, докато съм се хранила навън. Качихме се заедно.
— По кое време беше?
Мис Дредън не особено успешно потисна прозявката си.
— Беше късно. Към три и половина, мисля. Не обърнах внимание, но беше доста късно.
— Сама ли беше?
Тя поклати глава.
— О, не. Както обикновено — с мъж. Чудя се какво намират у тази мръсна, малка… — тя не довърши изречението и се намръщи. — Е, не би трябвало да говоря така за нея, след като вече е мъртва.
— Как изглеждаше мъжът?
— Прекалено изискан за нея. От онзи тип мъже, по които страшно си падам. Приличаше на Кларк Гейбъл. Не по външния си вид, а по маниерите.
— Как беше облечен?
— С елегантен бежов костюм от каша, бяла филцова шапка и рисувана на ръка вратовръзка. Носеше тъмни очила със стъкла като понички. Според мен си ги беше сложил, за да не го разпознае някой от приятелите му, ако случайно го види с нея. Обичайните номера, които мъжете използват.
Вече седях на ръба на стола, правейки адски усилия да запазя самообладание.
— И беше с тънки черни мустаци и сурово лице?
— Точно така. Познаваш ли го?
— Срещнах го да слиза по стълбите тази сутрин.
— Тази сутрин? — очите й се ококориха учудено. — Но след като е мъртва…
— Да. Умряла е доста отдавна. По моите предположения, преди около осем часа.
— Искаш да кажеш, че е влязла в банята и се е обесила, докато той е седял в стаята?
— Видях го на стълбите преди двайсетина минути. Смъртта е настъпила преди осем часа, да речем около четири часа сутринта. Очевидно е умряла, докато той е бил в стаята й, или е излязъл преди четири, а по-късно се е върнал по някаква причина.
Тя се облегна на възглавниците на канапето и започна да си вее с ръка.
— Може и така да е било, нали? Гледай ти! Почти се бях впрегнала.
Спомних си слабото брадясало лице на мъжа. Ако си беше тръгнал снощи, защо не се беше обръснал сутринта, преди да излезе? Може и да съществуваше някакво обяснение, но докато не го научех, бях склонен да си мисля, че е прекарал нощта в стаята на Грейси.
Фактът беше твърде важен, за да го оставя да ми се изплъзне. Трябваше да се убедя със сигурност.
Изправих се.
— Ето другите десет долара, които ти дължа. Благодаря ти за съдействието. Вземи парите и стой настрана. Нека някой друг да я намери.
— Ох! Няма да мога да мигна, като знам, че тя е там.
— Ако някакво яко ченге те заведе в управлението и започне да те обработва, съвсем няма да можеш да мигнеш. Стой настрана.
— Няма ли да се обадиш в полицията?
Поклатих глава.
— Не възнамерявам да си губя времето с някакво самоубийство. Ще се изненадаш, когато установиш колко бързо ще открият отсъствието й. Винаги става така. — Извадих портфейла си и й подадох банкнотата. — Ако те питат нещо, не споменавай за мен. Кажи им за мъжа с бежовия костюм, но само ако се поинтересуват.
Взе десетте долара и ги прибра в сутиена си.
— Ще си мълча за теб.
Оставих я да седи на канапето, хапейки намръщено долната си устна. Изглеждаше много по-нещастна и по-притеснена, отколкото в началото, когато я видях за първи път.
Излязох в коридора и се огледах. Със задоволство установих, че никой не ме наблюдава, и влязох в стая №23. Затворих вратата и започнах бързо и системно да претърсвам стаята.
Исках да открия доказателство, което да ми ме убеди, че слабият мъж е прекарал нощта тук. Не знаех какво точно търся. Но все едно продължавах да ровя.
Най-напред разгледах леглото и открих няколко черни косъма на възглавницата. Грейси беше руса. Дори и да е лежал на възглавницата, това не означаваше, че е останал през цялата нощ. Но можеше да се приеме, че е било точно така.
Чак когато бях прегледал всеки инч от апартамента и се канех да се откажа, намерих доказателството, което ми беше нужно. В малката кухня имаше два шкафа. В единия стояха чашите и чиниите за кафе и плитките чинии за хранене, а в другия — кани, дълбоки чинии и най-различни съдове и прибори за готвене. При каните имаше чаша и чиния за кафе. Те не би трябвало да бъдат в този шкаф. Тогава ми хрумна идея. Насочих вниманието си към кофата за боклук. Най-отгоре върху отпадъците имаше малка купчинка утайка от кафе, която още беше топла. Нямаше никакво съмнение — бяха изсипани от кафеварката по някое време тази сутрин.