Тази сутрин Грейси със сигурност не си беше варила кафе. Ако мъжът се беше върнал заради нещо, което може би е забравил, едва ли би си правил кафе. Никой не би бил в състояние да ме убеди в противното. Но ако е спал тук, нищо чудно да е решил да пие кафе, преди да си тръгне. Проявил е страхотно хладнокръвие, след като определено е знаел, че Грейси виси мъртва в банята. Помислих си, че фактът му е бил известен, преди да си легне, което беше още по-хладнокръвна постъпка от негова страна.
После всичко ми стана ясно — проблесна в съзнанието ми като неонова светлина върху тъмно небе. Грейси не се беше самоубила. Бяха я убили.
II
В по-тъмната част на фоайето имаше телефонен автомат. Отворих вратата и влязох в кабината. Миришеше така, сякаш известно време в нея бяха отглеждали коза, при това не особено чиста.
Задържайки дъх, сложих носната си кърпа върху старата слушалка и избрах номера.
След малко някакъв глас изблея:
— Полицейско управление. На телефона е сержант Харкър.
— Свържете ме с лейтенант Мифлин — казах аз, отдалечавайки слушалката от устните си. Сигурно съм прозвучал като духа на бащата на Хамлет.
— Кой се обажда?
— Хари Труман. Побързайте. Може и да не сте се сетили, но за мен времето е пари.
— Един момент — отвърна сержантът. Чух го, че извика: „Тук ли е лейтенант Мифлин? Търси го някакъв човек. Името му е Хари Труман. Звучи познато, нали? Срещал съм го някъде.“
Някой нарече лейтенанта с крайно неприлична дума.
После в ухото ми долетя познат глас:
— На телефона е лейтенант Мифлин — каза той строго. — Кой се обажда?
— Искам да ви съобщя за едно обесено момиче. Стая №23, етаж 2, Фелман Стрийт №274. Ако отидете там веднага, ще откриете улика в кофата за боклук. Не бъдете прекалено сигурен, че е самоубийство, и си направете труда да проверите самоличността на момичето. Заслужава си.
— Кой сте вие? — попита Мифлин.
Чуваше се скърцането на писалката му, докато записваше адреса.
— Нямам представа — отвърнах аз и затворих.
Прибрах носната кърпа в джоба си и с бързи, тихи стъпки се отправих към входа. Разполагах с не повече от три минути, за да изчезна. Полицаите в града може и да не бяха особено интелигентни, но при спешни случаи действаха бързо.
Докато затръшвах вратата на буика, едно момче с оръфано яке и мръсен панталон от каша скочи върху стъпалото. Пъхна си кирливото лице през отворения прозорец.
— Ей, мистър, трябва веднага да отидете на Коръл Роу №2. Много е важно.
Запалих мотора, поглеждайки в огледалото. Очаквах след мен да избръмчи полицейска кола.
— Някакъв човек ми даде един долар, за да ви предам. Каза, че е спешно. Щели сте да разберете за какво става дума.
Слезе от стъпалото и хукна надолу по улицата. Нямах време да го гоня. Исках, но необходимостта да се махна от мястото ме накара да се откажа. Вече чувах в далечината звука на полицейската сирена. Полетях към Бийч Роуд.
Никога не бях чувал за Коръл Роу, но сигурно беше някъде в Коръл Гейбълс. Отправих се в тази посока, защото ми беше любопитно. В момента си мислех какво ли не. Чудех се дали старият келнер ме е запомнил и дали е забелязал номера на колата ми. Най-много се притеснявах да не ме задържи Мифлин. Той щеше да се справи с убийството на Грейси и без моята помощ. Имах други по-належащи задачи. Ако решеше да води разпит и стигнеше до келнера, навярно щеше да получи описанието ми. Естествено нямаше да му стане приятно, че не съм го дочакал. В края на Бийч Роуд завих наляво към крайбрежието и паркирах на свободното пространство, заобиколено от макари с въжета и варели от нефт.
Коръл Гейбълс не е място, където човек може да се разхожда без ескорт или пистолет. Дори и ченгетата обикалят по двойки и почти всеки месец намират на някоя уличка човек със забит нож в гърба.
Когато слязох от буика и огледах дългото пристанище, наблъскано с малки кораби и риболовни траулери, разбрах, че в мен се взират мъже, които лениво се влачеха на групи под лъчите на слънцето, изключително колоритни в изпоцапаните си дочени панталони и разноцветни ватирани фланели. Претегляха ме с тъмните си, шарещи очи.