Избрах си един, който беше сам и безцелно дялкаше лодка от парче дърво.
— Ще ми кажеш ли къде е Коръл Роу?
Изгледа ме от горе до долу, извърна се, за да се изплюе в мазната вода на пристанището, и посочи с палец през рамо в посока към кафенетата, павилионите за риба и другите заведения, които бяха обърнати към брега.
— Зад бара на Йейт — каза сопнато той.
Барът на Йейт е двуетажна дървена сграда, където, стига да не ти пука с кого ще ядеш, можеш да получиш хубава супа от миди и десетгодишна бира, от която ще ти се завърти главата, ако не внимаваш. Бил съм там два-три пъти с Кърман. Заведението е от ония, в които е възможно да се случи и наистина се случва всичко.
— Благодаря — отвърнах аз и пресякох широкия път към бара.
Отстрани на дървената сграда имаше малка уличка. Високо на стената висеше табела, на която пишеше: Към Коръл Роу.
Спрях, за да запаля цигара, и огледах уличката с известна предпазливост и без никакво въодушевление. Високите стени скриваха слънцето. Краят на уличката тъмнееше, смърдеше и беше подозрително тих.
Пъхнах ръка под сакото си, за да се убедя, че ще успея да извадя бързо пистолета, ако се наложи, и продължих спокойно натам.
Когато уличката свърши, под прав ъгъл от нея започваше Коръл Роу. Неприветлив, мрачен двор, ограден от трите страни от изоставени сгради, които в миналото са служили за пристанищни складове. Сега не изглеждаха нищо повече от пълни с плъхове съборетини.
Високо над главата ми върху синьото небе се виждаха очертанията на стръмните черни покриви на сградите.
Стоях в началото на уличката, гледах сградите и се чудех дали няма да попадна в клопка.
Отсреща проядена от червеи врата висеше на една панта. В центъра беше закована месингова табелка с цифрата 2.
Ето го: Коръл Роу №2. Сега зависеше само от мен дали да вляза или не. Докато оглеждах мястото, дръпнах силно от цигарата. Вътре навярно беше тъмно като в гроб, а аз нямах фенерче. Дъските сигурно бяха изгнили и щеше да бъде невъзможно да се движа безшумно. Въпреки всичко реших да продължа и да видя какво ще стане.
Хвърлих цигарата, пресякох двора и стигнах до висящата врата. Не се чувствах по-спокойно от кокошка, преследвана от автомобил. Сърцето ми блъскаше в ребрата, но не се отказах, тъй като обичам да се подлагам на изпитания, и смятам, че от време на време е полезно за духа да бъде укрепван с подобни действия.
Дебнешком се изкачих по каменните стъпала и надникнах в дългия тъмен коридор.
Пред мен се изпречи стълбище. Някои от стъпалата му бяха продънени, сякаш нечии стъпки се бяха оказали прекалено тежки за проядените от червеи дъски. Нямаше перила и изкачването изглеждаше чисто самоубийство. Реших да не се занимавам с него, а да разуча коридора.
Подът скърцаше и стенеше под краката ми, докато се придвижвах бавно и предпазливо в миришещия на застояло мрак. Пред себе си изведнъж чух шум от тичащи плъхове. Звукът ме накара да застина и косата на тила ми се изправи. За всеки случай, а и навярно за да събера кураж, извадих пистолета.
В края на коридора имаше отворена врата. Спрях, преди да надзърна в помещението. Освен тъмнина, не се виждаше нищо друго. Не бързах да вляза и след няколко секунди забелязах, че през цепнатините на дъсчените стени се процеждаше слаба светлина, но все още вътре беше прекалено тъмно. Изключително внимателно направих няколко крачки напред и спрях, след като бях минал през входа. Нямаше смисъл да продължавам, нито пък да оставам повече тук. Ако някой се криеше, не можех да го видя, а се съмнявах, че и той щеше да ме забележи, но по отношение на последното грешах.
Изведнъж до мен изскърца дъска. Изсвистяването на спускащата се палка разсече въздуха. Хвърлих се напред и встрани.
Нещо много тежко ме удари по рамото и от болката изпуснах пистолета. Ударът беше насочен към главата ми и щеше да ме приспи за дълго, ако не бях отскочил.
Паднах на ръце и колене. Краката на човека се докоснаха леко до мен, пръстите му заопипваха ръцете ми, стигнаха до лицето ми и ме уловиха за гърлото — дълги, силни пръсти, влажни и студени.
Притиснах брада към гърдите си, за да не може да ме стисне, изправих се и на свой ред се опитах да го хвана. Ръцете ми докоснаха сакото му и стигнаха до здравия му бицепс. Това ме ориентира къде е лицето му. Забих му къс, силен удар, който сякаш попадна някъде около ухото му.
Последва стон и тежест, която би могла да бъде около двеста фунта, се стовари върху мен и ме сплеска на пода. Пръстите се забиха във врата ми, а до лицето ми стигна топъл, учестен дъх.