— Извън града.
— Кога ще се върне?
— Знам ли?
— А мисис Ферис?
— Тя има работа.
Посочих с пръст към къщата.
— Там ли?
— Няма значение къде, заета е — отвърна момчето и се отдалечи.
Тъкмо се канех да изкрещя след него, когато иззад работилницата се показа висока безупречна фигура в светъл кариран спортен костюм, кафява шапка със спусната над окото периферия и кървавочервен карамфил в бутониерата — Джеф Барът.
Наблюдавах го, без да се помръдна. Знаех, че не може да ме види през тъмносиния сенник.
Изгледа разсеяно буика, преди да се качи в бентлито, и се отправи към Бийчуд Авеню.
Момчето беше влязло в работилницата. Имах чувството, че ме гледа, макар че не го виждах. Изчаках малко, размишлявайки. Дали присъствието на Барът тук беше случайно? Едва ли. Спомних си, че според Мифлин Барът върти търговия с марихуана. Знаех, че самият той е наркоман. Дали и фактът, че Мери Джеръм беше наела кола от този забутан гараж, също беше случаен? Изведнъж осъзнах, че правя открития и напредвам за първи път, откакто бях започнал да се занимавам със случая. Реших да прослушам мисис Ферис.
Слязох от буика и тръгнах по циментовата пътека, която минаваше покрай работилницата и водеше към къщата. Момчето стоеше на тъмно точно зад вратата на работилницата. Впери безжизнен поглед в мен, докато отминавах. И аз се втренчих в него.
Не помръдна, нито пък каза нещо, и аз продължих. Завих зад ъгъла на хангара и потеглих по пътеката към къщата.
В занемарената градина имаше въже с пране — мъжки потник, дамска фланелка, къси и дълги чорапи и извехтял дочен гащеризон. Пъхнах се под дългите чорапи и почуках на олющената врата.
Последва дълга пауза и тъкмо когато се канех да почукам отново, когато вратата се отвори. Изправеното на входа момиче беше дребно, набито и размъкнато, на възраст между двайсет и трийсет години. Изглеждаше така, сякаш животът й от дълго време не е весел, от толкова дълго, че е престанало да й прави впечатление. Нескопосно изрусената й коса стърчеше на всички страни. Лицето й беше подпухнало, а очите — зачервени от плач. Само суровите й, твърдо стиснати устни показваха, че й е останала някаква сила — не много, но достатъчно.
Изгледа ме подозрително.
— Кого търсите?
Повдигнах шапката си.
— Мистър Ферис вкъщи ли е?
— Не. Кой го търси?
— Разбрах, че е заел кола на някоя си мис Джеръм. Исках да си поговоря с него за дамата.
Бавно отстъпи назад и ръката й хвана дръжката на вратата. Канеше се да я затръшне под носа ми.
— Той не е у дома, а аз нямам какво да ви кажа.
— В правото си съм да платя за информацията — отвърнах бързо, тъй като вратата започна да се притваря.
— Колко?
Гледаше като гладно куче кокал.
— Зависи от това, какво ще науча. Мога да ги докарам до сто.
Върхът на белезникавия език пробягна по устните й.
— Каква информация.
— Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.
Тя се поколеба. В ума й се бореха подозрение, страх и глад за пари. Както обикновено, парите надделяха. Отмести се встрани.
— Е, заповядайте! Не е кой знае колко подредено, но имам много работа.
Въведе ме в една стая в задната част на къщата. Беше занемарена, мръсна и мизерна. Мебелите сякаш бяха купени от количката на вехтошар. Докато стъпвах по протрития килим, от него се издигаха облачета прах. По полицата над камината и по стените имаше следи от пръсти. „Не е кой знае колко подредено“ беше последното нещо, което човек можеше да каже за стаята.
Тя седна в едно кресло, което хлътна под тежестта й, и ме погледна притеснено и подозрително.
— Момчето каза, че съпругът ви не е в града. Не му вярвам — заявих аз.
— Не знам къде е — очите й изведнъж се напълниха със сълзи и тя извърна глава. — Според мен е офейкал.
По гърба ми пролазиха тръпки.
— Какво ви кара да мислите така?
Тя потърка очи с опакото на ръката си.
— А доларите? Нямам пукнат цент. Той изчезна, като остана да дължи пари на кого ли не. Не мога да си купя дори и храна.
— Ще ги получиш, ако имаш да ми кажеш нещо съществено.
Лицето й стана строго.
— В състояние съм да ти кажа много неща. Те мислят, че не знам нищо, но се лъжат. Държа си очите и ушите отворени. Всичко за тях ми е известно. Писна ми от тая дупка. Ще ги издам, ако ми дадеш достатъчно пари, за да се махна оттук.