— Кого ще издадеш?
— Лут и Барът.
Извадих си портфейла. Беше много отънял. Имах само трийсет долара. Измъкнах една двайсетдоларова банкнота и я размахах пред очите й.
— Ще се намерят още. Колко искаш?
Тя се наведе напред и грабна двайсетте долара от ръката ми.
— Петстотин и ще ти изпея всичко.
— Да не мислиш, че съм изтъкан от пари? Сто.
Изгледа ме втренчено и хладно.
— Това е цената. Дали ще приемаш, си е твоя работа. Ще изчезна оттук. Ще ти дам свидетелски показания, под които ще се подпиша. Ще разкрия далаверите им. Ако си съгласен, дай парите и ще научиш много неща.
— Трябва да знам какво купувам. Ще получиш пет стотака, ако информацията ти ми върши работа. Слушам те.
Тя се колебаеше, вперила поглед в мен.
— За кого работиш?
— За Перели.
— Ще ти кажа нещичко — най-накрая склони тя. — Останалото ще разбереш, когато получа всичките пари. Лут, Барът и Дедрик са най-крупните контрабандисти на марихуана по крайбрежието. Пласират милиони цигари с марихуана в цялата страна и в Париж, Лондон и Берлин. Лут отговаря за Лос Анджелис и Сан Франциско. Барът се грижи за Лондон и Ню Йорк. Дедрик снабдява Париж и Берлин. Стига ли ти за начало?
— Сигурна ли си за Дедрик?
Усмихна ми се презрително.
— Да. Чувала съм ги да си говорят. Смятат, че съм тъпа, но аз не съм. Ако се бяха отнесли с мен както трябва, щях да си държа устата затворена. Знам къде държат марихуаната. Почти няма нещо, което да не ми известно. А ти ще го научиш за пет стотачки и ще ти излезе на сметка.
— Какво можеш да ми кажеш за Мери Джеръм?
Хапеше долната си устна, а очите и бяха сурови.
— Всичко, дори и къде е в момента.
— Къде е тя?
— Беше в хотел „Бийч“, но вече не е там. Нищо повече няма да разбереш, докато не видя парите. Знам защо отвлякоха Дедрик. Пак повтарям — ще разкрия далаверите им, но първо искам да ми бъде платено.
— Добре. С кола съм. Ела в кантората ми. Ще си получиш парите и ще си поговорим на спокойствие.
— Няма да мръдна оттук. Знам ли къде ще ме закараш.
— Ще те заведа в кантората си. Хайде.
— Не, да не съм луда!
— Какво търсеше Барът в гаража преди малко?
— Нямам представа. Идва при момчето. Ето как се държат с мен. Дори не си прави труда да се види с мен. Приказва си с момчето и си тръгва. А Лут не се е връщал, откакто замина с онази жена.
— Имаш предвид Мери Джеръм?
— Не разбрах коя беше. Нищо чудно да е била и тя. Чух Лут да говори с нея. Заяви й: „Добре, миличка, не се вълнувай толкова много. Идвам веднага.“ Дори не сметна за нужно да ми каже довиждане. Качи се на колата и потегли. Оттогава не съм го виждала.
— Кога беше това?
— В нощта, когато беше отвлечен Дедрик.
— По кое време?
— Малко преди осем.
— Барът има ли нещо общо с похищението на Дедрик?
— Стига ти толкова, мистър. Дай ми парите и ще чуеш края. Зная всичко, но няма да изрека нито дума повече, докато не ми бъде платено за останалата част.
— А ако извикам ченгетата? Пред тях ще се наложи да говориш безплатно.
Тя се изсмя.
— Ще ми е интересно да видя как ще ме накарат да говоря безплатно. Ако не бяха парите, нямаше да чуеш нищо от мен.
— По-добре ела в кантората ми. Ако те оставя тук, някой от тях може да дойде и да те пречука. Ликвидираха Грейси Леймън, защото знаеше прекалено много.
— Не ме е страх. Мога да се грижа за себе си. Иди да донесеш парите.
Реших, че си губя времето, опитвайки се да я накарам да продължи да ми разказва.
— Ще се върна след половин час.
— Ще те чакам.
Излязох от мизерната стая и се отправих по пътеката към буика.
IV
Пола ме погледна остро от засипаното си с хартийки бюро, когато влетях в кабинета й.
— Дай ми веднага петстотин долара — казах задъхано. — Вече изскачат разни неща. Вземи бележник и молив и тръгвай. По пътя ще ти обясня за какво става въпрос.
Тя не започна да се суети. Пола винаги запазваше спокойствие. Стана, приближи се до сейфа, отброи двайсет и пет двайсетдоларови банкноти, отвори чекмеджето, взе си бележника, грабна чантата и онова дребно нещо, с което покриваше върха на главата си и наричаше шапка, и беше готова да тръгне — заниманията й отнеха точно дванайсет секунди.