Искам да танцувам с природните стихии.
Уорнър ме хваща за ръката. Обръщам се.
На лицето му има усмивка.
— Това — казва той, махвайки с ръка към студения сив свят под краката ни, — това те прави щастлива?
Оглеждам се наоколо. Откривам, че дворчето не е точно покрив на сграда, а нещо като мост между две от тях. Доближавам до ръба и виждам мъртва земя, голи дървета и разпръснати постройки, ширещи се с километри.
— Студеният въздух има толкова чист аромат — казвам му. — Свеж. Чисто нов. Това е най-прекрасната миризма на света.
В очите му се чете изумление, безпокойство, интерес и объркване. Той поклаща глава. Потупва сакото си и намира вътрешния му джоб. Изважда пистолет с позлатена дръжка, която заискрява на слънчевата светлина.
Аз вдишвам рязко.
Той преглежда пистолета по непонятен за мен начин, вероятно за да се увери, че е зареден. Разполага го удобно в ръката си и настанява показалец върху спусъка.
Обръща се към мен и най-сетне забелязва изражението по лицето ми. Едва въздържа смеха си.
— Не бой се. Не е за теб.
— Защо носиш пистолет? — преглъщам тежко аз, обгръщайки гърдите си с ръце. — Каква работа имаме тук, горе?
Уорнър връща пистолета в джоба си и отива до отсрещния край на площадката. Махва ми да го последвам. Аз го доближавам с колебливи крачки. Проследявам погледа му. Надниквам над парапета.
Всички войници от сградата са строени на около пет метра под краката ни. На пръв поглед различавам около 50 реда, всеки съвършено прав, на равно отстояние от другите, с по толкова много войници, че не мога да ги преброя.
Войниците са строени на квадратен плац, почти идентичен с този, върху който стоим двамата с Уорнър, и образуват симетрична черна фигура: черни панталони, черни тениски, високи черни кубинки; не виждам нито едно оръжие. Всеки стои с ляв юмрук, притиснат към сърцето. Замръзнали са намясто.
Черно и сиво
и
черно и сиво
и
черно и сиво
и
мрачно.
Изведнъж осъзнавам колко непрактично е облеклото ми. Внезапно вятърът става твърде груб, твърде студен, твърде болезнен, врязвайки се, за да проправи пътя си в струпалата се тълпа. Потрепервам, но рефлексът няма нищо общо с температурата.
Озъртам се за Уорнър, но той вече е заел мястото си на ръба на площадката; очевидно го е правил много пъти досега. Изважда малко квадратно парче перфориран метал от джоба си и го притиска към устните си, а когато проговаря, гласът му се понася над публиката, сякаш е минал през усилвател.
— Сектор 45.
Една дума. Една цифра.
Из групата настава раздвижване: левите юмруци се отпускат до телата; десните остават забодени върху гърдите. Войниците са добре смазана машина, движенията им са съвършено съгласувани. Ако не ме измъчваше толкова неприятно предчувствие, вероятно щях да съм впечатлена.
— Тази сутрин трябва да разгледаме два въпроса. — Гласът на Уорнър пронизва въздуха: отривист, ясен, непоносимо уверен. — Първият стои до мен.
Хиляди очи отскачат към мен. Едва не отстъпвам назад.
— Джулиет, ела тук, ако обичаш. — Два от пръстите му се сгъват, за да ме привикат.
Аз се показвам над парапета.
Уорнър плъзва ръка през кръста ми. Тялото ми се стяга. Тълпата е удивена. Сърцето ми бушува неудържимо. Прекалено уплашена съм, за да се отдръпна от него. Пистолетът му е твърде близо.
Войниците изглеждат слисани от това, че Уорнър дръзва да ме докосне.
— Дженкинс, би ли излязъл отпред, ако обичаш?
Пръстите ми бягат като в маратон надолу по бедрото ми. Не мога да стоя неподвижно. Не мога да укротя кипежа, сриващ нервната ми система. Дженкинс излиза от строя, моментално го разпознавам.
Добре е.
Мили боже!
Добре е.
— Дженкинс имаше удоволствието да се запознае с Джулиет предишната нощ — продължава Уорнър. Напрежението сред мъжете е почти доловимо. Като че ли никой не знае в каква посока ще поеме речта. И като че ли никой не е в неведение относно историята на Дженкинс. Моята история. — Надявам се всички да я посрещнете със същата дружелюбност. — Добавя Уорнър с устни, разтеглени в беззвучна усмивка. — Тя ще ни погостува известно време и ще е безценен кадър в кампанията ни. Възобновителите я приветстват. Аз я приветствам. Вие също трябва да я приветствате.
Войниците спускат юмруци едновременно в съвършен синхрон.