Очите ми са широко отворени, устата ми е широко отворена — усещам дупки навсякъде по себе си, цялата площ на тялото ми е осеяна с тях.
Сърцето ми навярно изтича капка по капка от гърдите ми.
Свеждам поглед и не проумявам защо по роклята ми няма кръв, щом болката в сърцето ми е толкова реална.
— Ти го уби — съумявам да прошепна. — Просто го уби…
— Много си проницателна.
— Защо го уби, защо ти беше да го убиваш, как можа да направиш такова нещо…?
— Дръж си очите отворени, Джулиет. Сега не е време за сън.
Сграбчвам ризата му. Спирам го, преди да е влязъл в сградата. Порив на вятъра ме зашлевява през лицето и внезапно ми възвръща самообладанието. Бутвам го с всички сили, притискайки гърба му във вратата.
— Отвращаваш ме. — Взирам се непоколебимо в кристално студените му очи. — Отвращаваш ме…
Той ме завърта и ме приковава до вратата, където преди секунда е бил неговият гръб. Обхваща лицето ми с облечени в ръкавици ръце и задържа погледа ми. Същите ръце, с които току-що бе отнел човешки живот.
Впримчена съм.
Вкаменена.
Леко ужасена.
Палецът му погалва бузата ми.
— Животът е потискащо място — прошепва той. — Понякога е нужно да се научиш първо да стреляш, а после да мислиш.
Уорнър влиза в стаята ми след мен.
— Май е най-добре да поспиш — казва ми. Проговаря за пръв път, откакто напуснахме външния двор. — Ще заръчам да ти донесат храна, никой няма да те безпокои за друго.
— Къде е Адам?
Уорнър се сепва, сетне овладява емоциите си.
— Защо те е грижа?
— Нали уж трябваше да ме държи под око? А щом не е тук, и него ли ще убиеш? — Чувствам се като глупачка. Чувствам се смела, защото се чувствам като глупачка.
Думите ми не са обезопасени с парашути, щом се отронват от устата ми.
— Убивам хора само ако трябва.
— Много си великодушен.
— Повече от доста хора.
От устните ми се изплъзва безрадостен смях, предвиден само за мен.
— Остатъкът от деня е на твое разположение. Същинската ни работа започва от утре. Адам ще те доведе при мен. — Той ме приковава с очи. Потиска усмивката си. — Междувременно опитай да не убиваш никого.
— Двамата с теб — подхващам аз, усещайки прилива на гняв във вените си, — …двамата с теб не сме еднакви…
— Сама не си вярваш.
— Мислиш си, че можеш да сравниш моята… моята болест… с твоята лудост…
— Болест? — Внезапно разпален, той се втурва напред и аз полагам големи усилия да не отстъпя от мястото си. — Смяташ, че имаш болест? — Изкрещява той. — Имаш дарба! Имаш удивителна вродена способност, която дори не си правиш труда да разбереш! Потенциалът ти…
— Нямам никакъв потенциал!
— Грешиш. — Погледът му е кръвнишки. Няма как да го опиша другояче. Почти сигурна съм, че точно в този момент ме мрази. Мрази ме, задето мразя себе си.
— Е, ти си убиецът — отвръщам аз, — така че навярно си прав.
Усмивката му е примесена с барут.
— Заспивай сега.
— А ти върви по дяволите.
Той стисва челюст. Отива до вратата.
— Работя по въпроса.
Деветнайсета глава
Тъмнината ме задушава.
Сънищата ми са кървави и кървящи, окървавяват цялото ми съзнание и не мога да спя повече. Единствените сънища, които някога ми носеха покой, вече ги няма и не знам как да си ги върна. Не знам как да намеря бялата птица. Не знам дали някога ще прелети покрай мен. Знам само, че вече затворя ли очи, не виждам нищо друго освен опустошение. Флечър получава куршум отново, и отново, и отново, Дженкинс издъхва в ръцете ми, Уорнър застрелва Адам в главата и вятърът пее отвъд прозореца ми, но песента му е пронизителна и фалшива, а нямам смелост да го спра.
Замръзвам изпод дрехите си.
Леглото под гърба ми е пълно с разкъсани облаци и с млад сняг, прекалено меко е, прекалено удобно. Прекалено много ми напомня за нощта, прекарана в стаята на Уорнър, и не мога да го понеса. Страх ме е да се пъхна под завивките.
Постоянно ме гложди мисълта дали Адам е добре, дали изобщо ще се върне, дали Уорнър ще продължава да го наказва при всяко мое неподчинение. Наистина не бива да ме засяга.
Съобщението на Адам в тефтерчето ми може да е било просто част от плана на Уорнър да ме подлуди.
Свличам се на твърдия под и разтварям юмрук, за да видя смачканото парче хартия, което стискам там от два дни. То е единствената ми надежда, а дори не знам дали посланието е истинско.