Вариантите ми се изчерпват.
— Какво правиш тук?
Сподавям писъка си, надигам се и залитам настрани, едва не се блъсвам в Адам, който лежи на пода до мен. Дори не съм го видяла.
— Джулиет? — Той не се отмества и на сантиметър. Погледът му е прикован в мен: спокоен и невъзмутим; две кофи речна вода под среднощното небе. Искам да излея сълзите си в очите му.
Не знам защо му казвам истината.
— Не можех да заспя горе.
Той не ме пита защо. Надига се и се прокашля мъчително, което ми напомня, че е ранен. Каква ли болка го измъчва? Не задавам никакви въпроси, когато грабва възглавницата и одеялото от леглото ми. Слага възглавницата на пода.
— Легни — е единственото, което казва. Казва ми го тихо.
Една-единствена дума, а незнайно защо се изчервявам. Лягам, независимо от сирените, въртящи се в кръвта ми, и отпускам глава върху възглавницата. Той покрива тялото ми с одеялото. Позволявам му го. Наблюдавам как ръцете му се извиват и сгъват сред нощните сенки, как лунното сияние, прокрадващо се през прозореца, озарява фигурата му. Той ляга на пода, оставяйки едва метър помежду ни. На него не му е нужно одеяло. Не използва възглавница. Все още спи гол до кръста, а аз внезапно осъзнавам, че съм забравила как да дишам. Че едва ли някога ще издишам въздуха от дробовете си в негово присъствие.
— Вече няма за какво да крещиш — прошепва той.
Всичкият въздух напуска тялото ми.
Свивам пръсти около мисълта за Адам в обятията ми и заспивам по-дълбоко отвсякога.
Очите ми са два прозореца, открехнати от хаоса в заобикалящия ме свят.
Прохладен полъх изненадва кожата ми и аз се надигам, разтърквайки сънени очи, но само за да открия, че Адам вече не е до мен. Примигвам и се покатервам на леглото, взимайки със себе си възглавницата и одеялото.
Поглеждам към вратата и се чудя какво ли ме очаква от другата ѝ страна.
Поглеждам към прозореца и се чудя дали някога отвъд него ще прелети птица.
Поглеждам към часовника на стената и се чудя какво ли би било отново да заживея с цифрите. Чудя се какво ли значи 6:30 за тази сграда.
Решавам да измия лицето си. Идеята ме кара да се вълнувам, от което леко ме е срам.
Отварям вратата на банята и улавям отражението на Адам в огледалото. Той бързо издърпва с ръце тениската си надолу, преди да съм успяла да запаметя подробностите около видяното, но и то е достатъчно да допълни половинчатата нощна картина.
Тялото му е покрито със синини.
Усещам краката си счупени. Не знам как да му помогна. Ще ми се да можех.
— Извинявай — побързва да каже той. — Не знаех, че си се събудила. — Той подръпва долния край на тениската си така, сякаш тя не е достатъчно дълга, за да мога да се преструвам на сляпа.
Аз кимвам в отговор на незнайно какво. Забивам поглед в плочките под краката си. Не знам какво да кажа.
— Джулиет. — Гласът му прегръща буквите от името ми така нежно, че умирам пет пъти за една секунда. Лицето му е гора от емоции. Той поклаща глава. — Съжалявам. — Изрича толкова тихо, че се питам дали не съм си го въобразила. — Това не е… — Той стисва челюст и прокарва разтреперани пръсти през косата си. — Всичко това… не е…
Разтварям длан към него. Листчето е смачкана купчинка от вероятности.
— Знам.
Вълна на облекчение се разлива по цялото му лице и очите му мигновено ми вдъхват всичката увереност, от която се нуждая. Адам не ме е предал. Не знам защо, нито как, нито каквото и да било друго, освен че все още ми е приятел.
Все още стои пред мен и не иска да ме види мъртва.
Аз пристъпвам напред и затварям вратата.
Отварям уста да проговоря.
— Не!
Долната ми челюст увисва.
— Почакай — казва той с вдигната длан. Устните му се движат, но не издават звук.
Осъзнавам, че макар да не е снабдена с камери, банята може да се подслушва с микрофон. Адам се озърта наоколо, напред-назад и навсякъде.
Очите му се спират.
Душът е обграден с четири стени от замъглено стъкло и той отваря плъзгащата се врата още преди да се досетя какво е намислил. Пуска душа на силна струя и водата забарабанява, закънтява в помещението, заглушавайки с грохота си всеки друг звук в празнотата наоколо. Огледалото вече започва да се забулва от парата и тъкмо добивам представа за плана му, когато той ме грабва в обятията си и ме внася в душ кабината.
Писъците ми са пара, тънки струйки дъх, изплъзващи се между пръстите ми.