Горещата вода наквасва дрехите ми. Бие по косата ми и шурти по врата ми, но аз усещам единствено неговите ръце около кръста си. Искам да крещя, макар и причината да ме учудва.
Очите му ме приковават намясто. Вълнението му възпламенява костите ми. Рекички вода лъкатушат по загладените полета на лицето му, докато пръстите му ме притискат към стената.
Устните му, устните, устните, устните му, устните му, устните му.
Очите ми се борят с всички сили да не трепнат.
Краката ми са си извоювали правото да омекнат.
Кожата ми изгаря навсякъде, където той не я докосва.
Устните му са толкова близо до ухото ми, че се превръщам във вода… и в нищо… и във всичко, и се топя в копнеж толкова силен, че прогаря гърлото ми, докато го преглъщам.
— Мога да те докосвам — казва той, а аз се мая защо ли в сърцето ми пърхат колибрита. — Чак миналата нощ го проумях. — Проронва той, ала съм твърде опиянена, за да възприема тежестта на нещо друго, освен на тялото му, застанало така близо до моето. — Джулиет… — Тялото му се притиска по-близо до моето и усещам, че не съм способна да откъсна вниманието си от прецъфтелите глухарчета, разпръсващи хиляди желания в белите ми дробове. Очите ми се отварят и той облизва долната си устна за част от секундата и нещо в мозъка ми оживява с пълна мощ.
Задъхвам се. Задъхвам се. Задъхвам се.
— Какво правиш…?
— Джулиет, моля те… — прошепва с тревожен глас и поглежда назад, сякаш се опасява, че не сме сами. — Онази нощ… — Той стисва устни. Затваря очи за половин секунда и аз се възхищавам на капчиците гореща вода, заклещени между миглите му като перли, изваяни от болка. Пръстите му запълзяват нагоре по двете страни на тялото ми, сякаш едва успява да ги задържи намясто, сякаш едва се сдържа да не ме докосне навсякъде, навсякъде, навсякъде, а очите му изпиват сто и шейсетте сантиметра на тялото ми, и аз съм толкова, толкова, толкова…
Запленена.
— Вече разбирам — прошепва той в ухото ми. — Знам… знам защо Уорнър те иска. — Връхчетата на пръстите му са десет наелектризирани точки, убиващи ме с нещо, което не съм усещала досега. Нещо, което цял живот копнея да усетя.
— Тогава защо си тук? — проронвам аз, съкрушена, чезнеща в ръцете му. — Защо…? –
Един… Два опита да си поема дъх. — Защо ме докосваш?
— Защото мога. — Малко остава да се усмихне, а на мен едва не ми порастват крила. — Вече съм те докосвал.
— Какво? — примигвам аз внезапно отрезвяла. — Как така?
— Първата нощ в килията — въздъхва той. Свежда поглед. — Ти крещеше в съня си.
Чакам.
Чакам.
Чакам цяла вечност.
— Аз докоснах лицето ти. — Той говори в раковината на ухото ми. — Ръката ти. Прокарах пръсти по цялата ѝ дължина… — Отръпва се назад и очите му кацват на рамото ми, после се спускат надолу до лакътя ми и чак до китката ми. Потопена съм в недоумение. — Не знаех как да те събудя. Не можеше да се изтръгнеш от кошмара. Затова седнах на леглото и те загледах. Чаках писъците ти да спрат.
— Това. Е. Невъзможно. — Три думи. Само толкова успявам да свикам.
Но дланите му се превръщат в цели ръце около кръста ми устните му се превръщат в буза долепена до моята буза, тялото му е плътно до моето, кожата му ме докосва, докосва, докосва и той не крещи, не умира, не бяга от мен, а аз плача.
Задушавам се.
Треперя, треса се, разпилявам се на отронени сълзи, а той ме прегръща както никой не ме е прегръщал досега.
Сякаш ме желае.
— Ще те измъкна от тук — казва той и устата му се движи в косата ми и дланите му обхождат ръцете ми и аз се навеждам назад и той се взира в очите ми и си мисля че сънувам.
— Как… как така… аз не… — Клатя глава и треперя, защото всичко това е невъзможно и залепналите по лицето ми сълзи се търкулват надолу. Това не е възможно.
Нежните му очи, усмивката му разглобяват ставите ми и ми се ще да можех да вкуся устните му. Ще ми се да имах смелостта да го докосна.
— Трябва да вървя — казва той. — В осем те очакват облечена на долния етаж.
Улавям отражението си в един от стъклените панели и стисвам клепачи, примигвам, когато нещо долита твърде близо. Пръстите му са на милиметри от лицето ми и аз се разтичам, горя, топя се от нетърпение, примесено със страх.
— Не е нужно да извръщаш глава — казва той. Казва го с толкова малка усмивка… с размера на Юпитер.
Вдигам плах поглед към лицето му, към кривнатата усмивка, на която искам да се насладя, към цвета на очите му, с който бих нарисувала милион картини. Проследявам с очи контура на челюстта му, продължавам надолу по врата и стигам чак до връхчетата на ключиците му; запаметявам изваяните хълмове и долини на ръцете му, съвършенството на торса му. Птицата на гърдите му.