От цяла седмица не съм си разменила и дума с Адам.
Веднъж се обърнах към него. Отворих уста само веднъж, но не успях да кажа нищо, тъй като Уорнър ме прекъсна.
— Не ти е позволено да говориш с войниците — обяви той. — Ако имаш въпроси, можеш да ги отправяш към мен. Аз съм единственият човек, с когото имаш право да контактуваш, докато си тук.
Властен не е достатъчно силен епитет за Уорнър.
Съпровожда ме навсякъде. Говори ми твърде много. Графикът ми се състои от срещи с Уорнър и хранения с Уорнър, и от слушане на Уорнър. Ако е зает, ме изпраща в стаята ми. Щом се освободи, идва да ме вземе. Разказва ми за книгите, които са унищожили. За артефактите, които се готвят да изгорят. За идеите му за един нов свят и как ще съм му безкрайно полезна, след като ме подготви. След като осъзная колко силно искам всичко това, колко силно искам него, колко силно искам този нов, прекрасен, възвишен живот. Чака да впрегна потенциала си. Разправя ми колко благодарна трябвало да бъда за търпението му. За човечността му. За готовността му да разбере, че този преход е тежък за мен.
Не мога дори да погледна Адам. Не мога да говоря с него. Спи в стаята ми, но никога не го виждам. Диша така близо до тялото ми, но не отваря устни към мен. Не идва с мен в банята. Не оставя тайни послания в тефтерчето ми.
Започвам да се чудя дали не съм си въобразила онези му думи.
Трябва да знам дали нещо не се е променило. Трябва да знам дали постъпвам налудничаво, хранейки надеждата, разцъфнала в сърцето ми, и трябва да разтълкувам посланието на Адам, но всеки ден, в който се отнася с мен като с непозната, е поредният ден на съмнения.
Имам нужда да говоря с него, но не мога.
Защото сега Уорнър ме наблюдава.
Камерите следят всичко.
— Искам да махнеш камерите от стаята ми.
Уорнър спира да дъвче храната/боклука/закуската/нелепото нещо в устата си.
Преглъща внимателно, после се отпуска назад и ме поглежда в очите.
— В никакъв случай.
— Ако се отнасяш с мен като със своя пленница — казвам му аз, — ще се държа като такава. Не ми харесва да съм под наблюдение.
— Не мога да ти имам доверие. — Той отново взима лъжицата си.
— Всяко мое движение се следи. Поставил си стражи през метър и половина във всеки един коридор. Нямам достъп дори до собствената си стая — негодувам аз. — Липсата на камери няма да промени нищо.
Странна развеселеност танцува по устните му.
— Не си особено уравновесена, както сама знаеш. Способна си да убиеш някого.
— Не. — Стисвам пръсти. — Не… не бих… не съм убила Дженкинс…
— Не говоря за Дженкинс. — Усмивката му е съд с киселина, просмукваща се в кожата ми.
Не спира да ме гледа. Да ми се усмихва. Да ме изтезава с очи.
Това съм аз, крещя тихо в юмрука си.
— Онова беше нещастен случай. — Думите се изливат от устата ми така неусетно, така бързо, че дори не знам дали в действителност съм ги произнесла, дали в действителност съм тук, дали всъщност не съм на 14 отново… отново, и крещя, и умирам, и се гмурвам в езеро от спомени, които никога, никога, никога няма да забравя.
Видях я в бакалията. Беше кръстосала глезени, детето ѝ беше на повод, който тя си мислеше, че то мисли за раница. Мислеше си, че е твърде глупаво/твърде младо/твърде незряло, за да разбере, че въжето, свързващо го с китката ѝ, е устройство, предвидено да го впримчи в апатичния ѝ кръг от самосъжаление. Прекалено млада е да има дете, да носи толкова отговорности, да е заета с дете, имащо нужди, отклоняващи я от нейните собствени. Животът ѝ е така безкрайно непоносим, така неимоверно многолик, твърде бляскав, за да бъде разбран от вързания за слабините ѝ плод.
Децата не са глупави, това исках да ѝ кажа.
Исках да ѝ кажа, че то не изпищява за седми път, за да бъде дотегливо, че четиринайсетата ѝ забележка от сорта на лигльо/такъв си лигльо/станах за срам заради теб, лигльо малък/не ме принуждавай да кажа на татко, че се държиш като лигльо, е незаслужена. Нямах намерение да гледам, но просто не можах да се сдържа. Тригодишното му личице се сбръчкваше от болка, малките му ръчички се опитваха да разкопчаят оковите, които беше стегнала около гърдите му, а тя го дръпна така силно, че то падна на земята и заплака, а тя му каза, че си го било заслужило.
Исках да я попитам защо го прави.
Исках да ѝ задам толкова много въпроси, но не посмях, защото вече не разговаряме с другите, защото да кажеш нещо е по-странно, отколкото да си замълчиш. То падна и се загърчи на пода, докато не хвърлих всичко от ръцете си и не прогоних всяка емоция от лицето си.