Този разговор е невъзможен.
— В стаята ми живее войник. — Дишам все по-тежко. — Ако искаш да остана тук, трябва да махнеш камерите.
Очите на Уорнър притъмняват за момент.
— А къде е въпросният войник, между другото?
— Откъде да знам. — Моля се на бог да не се изчервя. — Ти го назначи.
— Да. — Лицето му придобива умислено изражение. — Харесва ми да гледам как се мъчиш. Той те кара да се чувстваш неудобно, нали?
Спомням си допира на ръцете му, близостта на устните му и аромата на кожата му, обляна от горещия порой, свързващ телата ни, и внезапно сърцето ми се превръща в два юмрука, сипещи удари по ребрата ми в порива си към бягство.
— Да. — Божичко! — Да. Кара ме да се чувствам много… Неудобно.
— Знаеш ли защо избрах точно него? — пита ме Уорнър, а аз се чувствам прегазена от самосвал.
Адам е бил избран.
Защо ли се учудвам? Естествено, че няма да изпрати най-случаен войник в килията ми. Уорнър не оставя нищо на случайността. Явно знае за някогашното ни познанство с Адам. Още по-жесток и пресметлив е, отколкото предполагах.
— Не. — Вдишвам. — Не знам защо. — Издишвам. Не бива да забравям да дишам.
— Той прояви желание — казва лаконично Уорнър, а аз моментално онемявам. — Каза, че преди доста години двамата сте посещавали едно училище. Каза, че вероятно няма да си го спомниш, че много се е променил. Беше много убедителен. — Поема си малка глътка въздух. — Радвал се да чуе, че си затворена в килия. — Погледът му най-сетне ме намира.
Костите ми са като ледени кубчета, блъскащи се едно в друго, смразяващи цялата ми същност.
— Любопитен съм — продължава той, килвайки глава настрани, — спомняш ли си го?
— Не — излъгвам и се питам дали изобщо съм жива. Опитвам да разплета истината от измислицата, от догадките, от хипотезите, но изречения с причудлив строеж започват да се увиват около гърлото ми.
Адам ме е познавал, когато е влязъл в онази килия.
Знаел е коя съм.
Знаел е името ми.
О.
О.
О.
Всичко е било просто капан.
— Тази нова информация… разгневява ли те? — пита той, събуждайки у мен желанието да зашия усмихнатите му устни в гримаса на вечна неудовлетвореност.
Не продумвам и дума и това донякъде влошава нещата.
Уорнър направо сияе.
— Така и не му казах, естествено, защо си затворена в килия. Сметнах, че експериментът в психиатричната болница трябва да остане незасегнат от странична информация. Но той сам спомена, че винаги си била заплаха за съучениците ви. Че всички били предупредени да стоят настрани от теб, макар и властите да не давали обяснение защо. Каза, че искал да се запознае по-отблизо с изрода, в който си се превърнала.
Сърцето ми се пропуква. Очите ми пламват. Толкова съм обидена, толкова бясна, толкова ужасена, толкова унижена и възмутена, толкова разранена… че сякаш във вътрешността ми бушува огън, необуздан пожар от покосени надежди. Искам да смачкам гръбнака на Уорнър в ръката си. Искам да разбере какво са изпитали всички онези, които е ранил, на които е причинил нетърпима агония. Искам да усети моята болка и болката на Дженкинс, и болката на Флечър, и искам да страда. Защото може би е прав.
Може би някои хора наистина си го заслужават.
— Съблечи си ризата.
Колкото и да се преструва на невъзмутим, по лицето му се изписва същинска изненада, но бързо разкопчава сакото си, сваля ръкавиците си и съблича фината памучна риза, прилепнала изцяло по кожата му.
Очите му са ярки, отблъскващо нетърпеливи, дори не се опитва да прикрие любопитството си.
Уорнър пуска дрехите си на пода и ме поглежда почти интимно. Налага ми се да преглътна отвращението, пенещо се в устата ми. Съвършено лице. Съвършено тяло.
Очи, твърди и красиви като замръзнали скъпоценни камъни. Той ме отвращава. Ще ми се външността му да отразяваше опропастената му черна вътрешност. Ще ми се да сломя горделивостта му с длан.
Доближава ме, оставяйки по-малко от трийсетина сантиметра разстояние помежду ни. Височината и телосложението му ме карат да се чувствам като паднала суха клонка.
— Готова ли си? — пита ме той, арогантен и безразсъден.
Обмислям дали да не счупя врата му.
— Ако го направя, ще махнеш всички камери в стаята ми. Всички подслушващи устройства. Всичко.
Той пристъпва още по-близо. Свежда глава. Впива поглед в устните ми, изучавайки ме по съвършено нов начин.
— Обещанията ми не струват кой знае колко, ангелче — прошепва той. — Или си забравила? — Десет сантиметра напред. Ръката му на кръста ми. Дъхът му, сладък и топъл, върху врата ми. — Аз съм неповторим лъжец.