Проникновението ме връхлита като стокилограмова доза здрав разум. Не бива да правя такива неща. Не бива да сключвам сделки с него. Не бива дори да се замислям за измъчване на човешко същество, мили боже, губя разсъдъка си. Юмруците ми са стиснати от двете страни на тялото ми и цялата се треса. Едва намирам сили да проговоря.
— Върви по дяволите!
Вцепенена съм.
Залитам назад към стената и се свличам сред купчина безполезност… отчаяние. Сещам се за Адам и сърцето ми се спаружва.
Не мога да стоя тук повече.
Политам към двойната врата в центъра на стаята и я отварям, преди Уорнър да е успял да ме спре. Адам ме спира вместо него. Стои от външната ѝ страна. Чака ме. Брани ме, където и да съм.
Чудя се дали е чул всичко и очите ми потъват в земята, цветът напуска лицето ми, сърцето ми лежи на парчета в дланта ми. Разбира се, че е чул всичко. Знае, че съм убийца. Чудовище. Безполезна душа, затворена в отровно тяло.
Уорнър го е направил нарочно.
А сега стоя между двамата. Уорнър е гол до кръста. Адам гледа към пистолета му.
— Войнико — обажда се Уорнър. — Отведи я в стаята ѝ и изключи всички камери. Може да обядва сама, ако желае, но ще я очаквам за вечеря.
В този момент Адам примигва издайнически дълго.
— Да, сър.
— Джулиет?
Замръзвам. С гръб съм към Уорнър, не се обръщам.
— Надявам се, че ще изпълниш своята част от уговорката.
Двайсет и втора глава
Пътят до асансьора ми отнема пет години. Този до горния етаж — още петнайсет. Докато стъпя в стаята си, вече съм на милион години. Адам е спокоен, мълчалив, хладнокръвен и механичен в движенията си. В очите, в крайниците, в стойката на тялото му няма нищо, сочещо, че изобщо някога ме е познавал.
Наблюдавам го как се движи бързо, чевръсто, внимателно из стаята ми, откривайки малките устройства, следящи поведението ми, и изключвайки ги едно по едно. Ако някой попита защо камерите ми не работят, Адам няма да пострада. Заповедта е спусната от Уорнър. Тоест — официална е.
Тоест ще разполагам с малко лично пространство.
Мислех си, че ще ми е нужно лично пространство.
Каква глупачка съм само.
Адам не е момчето, което помня.
Бях в трети клас.
Току-що се бяхме преселили в града, след като ме бяха
— Изрод!
— Чу ли какво направила…?
— Ама че загубенячка.
— …изритали я от старото ѝ училище…
— Откачалка!
— Имала някакво заболяване…
Никой не говореше с мен. Всички само ме зяпаха. Бях достатъчно малка, за да ме е грижа. Обядвах сама до оградата от метална мрежа и никога не се поглеждах в огледалото. Не исках да виждам лицето, което всички мразеха толкова. Момичетата ме ритваха и бягаха. Момчетата ме замеряха с камъни. Все още имам белези тук-там. През брънките на металната мрежа гледах как светът се върти. Наблюдавах колите и как родителите водят децата си на училище, моментите, от които никога нямаше да бъда част. Това беше, преди болестите да станат толкова повсеместни, че смъртта да се превърне в естествен дял от всеки разговор. Това беше преди да осъзнаем, че облаците са с нетипичен цвят, че всички животни умират от зараза, че цялото човечество ще умре от глад, и то скоропостижно. Това беше отдавна, отдавна, когато все още си въобразявахме, че проблемите ни си имат решение. По онова време Адам беше момчето, което вървеше пеша до училище. Адам беше момчето, което седеше три реда пред мен. Дрехите му бяха по-зле и от моите, а обяд не си носеше никога. Нито веднъж не го видях да яде.
Една сутрин го докараха с кола на училище.
Знам, защото със собствените си очи видях как го избутват от нея. Баща му шофираше пиян, крещеше и незнайно защо размахваше юмруци. Адам стоеше неподвижно, забил поглед в земята, сякаш чакаше нещо, подготвяше се за неизбежното. Видях как един баща зашлевява осемгодишния си син през лицето. Видях как Адам пада на земята и дори не помръднах от мястото си, когато по ребрата му заваляха многобройни ритници.