— Ти си виновен! Вината е изцяло твоя, безполезно говедо такова — крещеше баща му отново и отново, докато не повърнах върху няколко струпани в краката ми глухарчета.
Адам не се разплака. Остана превит на земята, докато баща му не се умори и не отпраши с колата. Чак когато се увери, че всички си бяха отишли, позволи на воплите да раздерат тялото му. Малкото му личице беше почерняло от прахоляк, стискаше с ръце натъртения си корем. Не можех да извърна поглед от него.
Така и не можах да прогоня онзи звук, грозната сцена от главата си.
Тогава Адам Кент спечели вниманието ми.
— Джулиет?
Вдишвам рязко и ми се приисква ръцете ми да не трепереха. Приисква ми се да нямах очи.
— Джулиет — повтаря името ми той, но този път още по-тихо, и тялото ми попада в миксер, а аз съм направена от пихтия. Костите ме болят, болят, болят от копнеж по топлината му.
Няма да се обърна.
— Още от началото си знаел коя съм — прошепвам.
Той не отговаря и внезапно ме спохожда отчайваща нужда да видя очите му. Внезапно имам нужда да видя очите му. Обръщам се въпреки всичко и го намирам да се взира в ръцете си.
— Извинявай — е всичко, което казва.
Облягам гръб на стената и затварям клепачи. Всичко е било просто постановка. Кражбата на леглото ми. Въпросите за името ми. Въпросите за семейството ми. Играел е роля, заради Уорнър. Заради стражите. Заради всеки, който ни е гледал. Вече не знам на какво да вярвам.
Трябва да го изрека на глас. Трябва да намеря отдушник. Трябва да отворя раните си и отново да закървя заради него.
— Вярно е — казвам му. — Онова за малкото момченце. — Гласът ми трепери много повече, отколкото бях очаквала. — Наистина го направих.
Той не отваря уста дълго, дълго време.
— Някога не разбирах. Когато за пръв път чух новината. Чак сега проумявам какво се е случило.
— Какво? — Не съм предполагала, че мога да мигам толкова ускорено.
— Някога главата ми не го побираше — казва той и всяка дума е ритник в стомаха ми. Той вдига поглед и ми се струва по-измъчен, отколкото някога бих искала да го видя. — Когато научих… всички научихме… цялото училище…
— Беше нещастен случай — изричам сподавено, неспособна да запазя самообладание. — Той… т-той падна… и аз опитах да му помогна… и просто… не мислех, че…
— Знам.
— Моля? — възкликвам толкова изумено, че поглъщам цялата стая на един дъх.
— Вярвам ти — казва той.
— Как… защо? — Очите ми примигват, сдържайки сълзите, ръцете ми треперят, сърцето ми прелива от тревожна надежда.
Той прехапва долната си устна. Извръща поглед. Отива до стената. Отваря и затваря уста няколко пъти, преди думите да излетят от нея.
— Защото те познавах, Джулиет… аз… господи… аз просто… — Той покрива устата си с длан, плъзва пръсти надолу по врата си. Потърква чело, затваря очи, стисва устни. Отваря ги с усилие. — Точно в онзи ден щях да те заговоря. — Чудновата усмивка. Чудноват смях. Той прокарва пръсти през косата си. Вдига поглед към тавана. Обръща ми гръб. — Най-сетне бях събрал смелост да говоря с теб. Най-сетне щях да говоря с теб, а… — Разклаща бурно глава и пак се засмива болезнено. — Боже, ти изобщо не си ме спомняш.
Стотици хиляди секунди изтичат, а аз умирам неумолимо.
Искам да се смея и да плача, и да крещя, и да тичам… и не мога да реша кое да сторя първо.
Признавам си.
— Разбира се, че те помня. — Гласът ми е сподавен шепот. Стисвам клепачи.
Така и не ме беше заговорил. Не ми беше казал нито дума, но той единствен дръзваше да седне близо до оградата ми. Той единствен се застъпваше за мен, защитаваше ме, удряше съучениците ни в лицето, ако ме замереха с камък пред него. Дори не знаех как да му се отблагодаря.
Той беше най-близкото нещо до приятел, което някога съм имала.
Отварям очи, а той стои пред мен. Сърцето ми е поляна с лилии, разцъфнали под парче стъкло, оживели с барабанене, досущ като това от пороен дъжд. Челюстите му са стегнати като очите му, стегнати като юмруците му, стегнати като жилите на ръцете му.
— Познала си ме? — Три прошепнати думи и бентът ми рухва, устните ми се отключват, сърцето ми отново е в негови ръце. Почти не усещам как сълзите се търкалят по лицето ми.
— Адам. — Опитвам да се засмея, но устните ми се препъват в сподавени вопли. — Бих разпознала очите ти навсякъде по света.
И това е всичко.
Този път забравям за самоконтрола.