Този път се хвърлям в ръцете му и го прилепям до стената, и всичко в мен трепери, и той е така нежен, така внимателен, докосва ме, сякаш съм направена от порцелан, и искам да се разбия на парченца.
Ръцете му пробягват по тялото ми, очите му пробягват по лицето ми и сърцето му пробягва километри, а моето съзнание пробягва цял маратон.
Всичко се възпламенява. Бузите ми ръцете ми стомахът ми и се давя във вълни от чувство и буря от свеж дъжд и усещам единствено силата на силуета му до моя и никога, никога, никога не искам да забравям този момент. Искам да щамповам Адам върху кожата си и да го запазя завинаги.
Той взима ръцете ми и притиска дланите ми към лицето си и знам, че никога преди този миг не съм познавала красотата на това да си човек. Съзнавам, че все още плача, когато склопявам очи.
Прошепвам името му.
Той диша по-тежко от мен и внезапно устните му са върху врата ми и аз оставам без дъх и умирам и впивам пръсти в ръцете му и той ме докосва докосва докосва и аз съм гръм и мълния и се чудя кога ли, по дяволите, ще се събудя.
Веднъж, два пъти, сто пъти устните му вкусват кожата по тила ми и се питам дали е възможно да умреш от еуфория. Той посреща погледа ми и обхваща лицето ми с длани и пламъкът ми прогаря дори стените от наслада, болка и чувство на нереалност.
— Мечтая си да те целуна от толкова дълго време. — Гласът му е дрезгав, неравномерен и прониква дълбоко в ухото ми. Аз замръзвам в очакване, в трепет и така се боя, че ще ме целуне, така се боя, че няма да ме целуне. Взирам се в устните му и не осъзнавам колко сме близо, докато не се откъсваме един от друг.
Три отчетливи електронни сигнала отекват из стаята и Адам поглежда през рамото ми, сякаш за момент е загубил представа за мястото си. Примигва. И се спуска към интеркома, за да натисне нужните копчета. Забелязвам, че все още диша тежко.
Тръпки пълзят под кожата ми.
— Име и номер — изисква гласът от интеркома.
— Кент, Адам. 45Б-86659.
Пауза.
— Войнико, наясно ли си, че камерите в поверената ти стая са изключени?
— Да, сър. Получих директна заповед да демонтирам устройствата.
— Кой е издал заповедта?
— Уорнър, сър.
По-дълга пауза.
— Ще проучим случая. Неоторизираното боравене с устройствата за сигурност може да доведе до незабавно уволнение с лишаване от почетни знаци, войнико. Дано си запознат с този факт.
— Да, сър.
Връзката прекъсва.
Адам се отпуска на стената с подивели от вълнение гърди. Не съм сигурна, но бих могла да се закълна, че устните му потреперват в тънка усмивка. Той затваря очи и въздъхва.
Не знам какво да правя с облекчението, стоварило се в ръцете ми.
— Ела тук — казвай той със затворени очи.
Пристъпвам на пръсти към него и той ме придърпва в обятията си. Вдишва аромата на косата ми и целува слепоочието ми, никога не съм изпитвала нещо по-невероятно в живота си. Вече не съм дори човешко същество. Много повече съм. Слънцето и луната се обединяват, а земята се преобръща. Имам чувството, че в обятията му мога да съм точно онова, което пожелая.
Той ме кара да забравя страхотиите, на които съм способна.
— Джулиет — прошепва в ухото ми. — Трябва да се разкараме оттук.
Двайсет и трета глава
Отново съм на четиринайсет и се взирам в тила му в малката класна стая. Отново съм на четиринайсет и от години съм влюбена в Адам Кент. Стараех се да съм особено внимателна, особено кротка, особено послушна, защото не исках отново да ме изгонят. Не исках да напусна училището, в което бе единственото добронамерено лице, което някога бях виждала. Гледах го как израства по мъничко всеки ден, как става малко по-висок, по-силен, по-здрав, по-мълчалив с всеки изминал ден. В крайна сметка стана прекалено голям, за да може да го пребива баща му, но никой не знае какво се е случило с майка му. Учениците го отбягваха, тормозеха го, докато не започна да се отбранява, докато натискът на света не го прекърши.
Но очите му си оставаха същите.
Винаги същите, когато ме гледаше. Мили. Състрадателни. Готови да ме разберат. Но така и не ми зададе нито един въпрос. Не ме подкани да кажа и дума. Просто гледаше да е достатъчно близо, за да плаши останалите.
Реших, че може би не съм толкова ужасна. Може би.
Реших, че може би вижда нещо в мен. Че не бях чак толкова отвратителна, колкото всички твърдяха. Не бях докосвала човек от години. Не смеех да ги доближа. Не смеех да рискувам.
Докато един ден не посмях… и съсипах всичко.
Убих малко момченце в хранителен магазин, просто помагайки му да се изправи. Хващайки малките му ръчички. Не разбирах защо пищи. За пръв път от толкова дълго време докосвах човек, че не проумявах какво ми се случва. Първите няколко пъти, когато случайно бях докосвала някого, винаги се бях отдръпвала навреме. Отдръпвах се веднага щом си спомнех, че не бива да докосвам никого. Веднага щом чуех първия писък.