Случаят с малкото момченце беше различен.
Исках да му помогна. Изпитах толкова силен и внезапен порив на гняв към майка му, задето не обръщаше внимание на крясъците му. Липсата на родителска съпричастност у нея ме поразяваше
Вярвах, че му помагам.
Прекарах следващите три години от живота си по болници, адвокатски кантори, изправителни домове; изпих безброй хапчета и претърпях електрошокова терапия. Нищо не подейства. Нищо не помагаше. Като изключим варианта да бъда екзекутирана, оставаше единствено да ме заключат в подходящо заведение. Само така можеха да защитят обществото от страшилището Джулиет.
До момента, в който влезе в килията ми, не бях виждала Адам Кент от цели три години.
И наистина изглежда променен. По-силен, по-висок, по-жилав, по-проницателен, татуиран. Той е мускулест, зрял, тих и бърз. Сякаш не може да си позволи да е размекнат, бавен или спокоен. Не може да си позволи да е друго, освен сила, издръжливост и експедитивност. Чертите на лицето му са плавни, прецизни, изваяни от годините на тежък живот, тренировки и борба за оцеляване.
Вече не е малко момче. Не изпитва страх. Вече е в армията.
И все пак не е променен до неузнаваемост. До ден днешен има най-необикновените сини очи, които някога съм срещала. Тъмни и дълбоки и потопени в страст. Винаги съм се чудила какво ли ще е чувството да видиш света през толкова красива бленда. Чудила съм се дали цветът на очите ти те кара да виждаш света по различен начин. Дали в резултат на това и светът не те вижда по различен начин.
Трябваше да се досетя, че е той, още като се появи в килията ми.
И една част от мен се досети. Но толкова усилено се стараех да потисна спомените за миналото си, че отказвах да го повярвам. Защото една част от мен не искаше да си спомни. Една част от мен живееше в твърде голям страх, за да се надява. Една част от мен не знаеше дали, познавайки го, щях да променя нещо.
Често се питам как ли изглеждам.
Питам се дали не съм просто надупчена сянка на своето някогашно аз. Не съм се поглеждала в огледало от три години. Толкова се страхувам от онова, което ще видя.
Някой почуква на вратата.
Собственият ми страх ме кара да катапултирам в другия край на стаята. Адам ме поглежда в очите, преди да отвори вратата, и аз решавам да се оттегля в някой още по-далечен ъгъл на помещението.
Наострям уши, но чувам само приглушени гласове, дискретен шепот и как някой се прокашля. Не знам как да постъпя.
— Идвам до минута — казва Адам с пресилено висок глас. Усещам, че опитва да прекрати разговора.
— Хайде де, човече, просто искам да я видя…
— Тя не ти е експонат, Кенджи. Пръждосвай се оттук.
— Чакай малко… кажи ми поне едно: подпалва ли разни неща с очите си? — Кенджи се разсмива, а аз изтръпвам, свличайки се на пода зад леглото. Свивам се на топка и опитвам да заглуша остатъка от разговора.
Неуспешно.
Адам въздъхва. Представям си го как потърква чело.
— Просто се разкарай.
Кенджи едва сдържа смеха си.
— Ама много чувствителен си станал изведнъж. Контактите с тая девойка ти действат зле, мой човек…
Адам казва нещо, което не долавям.
Вратата се затръшва.
Надничам от скривалището си. Адам изглежда засрамен.
Бузите ми порозовяват. Съсредоточавам погледа си върху преплетените нишки на изящния килим под краката ми. Докосвам текстилния тапет и чакам да чуя гласа му. Изправям се да погледам през малкото квадратно прозорче и се сблъсквам с потискащия пейзаж на сломения град. Облягам чело на стъклото.
Метални кубове са струпани един до друг в далечината: сгради, помещаващи цивилни граждани, опаковани в кой знае колко ката одеяла, мъчейки се да намерят укритие от студа. Майка, хванала за ръка малко детенце. Над тях стърчат войници, неподвижни като статуи, въоръжени с пушки, готови за стрелба. Купища и купища, и купища отпадъци, опасни парчета желязо и стомана, блещукащи по земята. Самотни дървета, полюшвани от вятъра.