Ръцете на Адам се плъзват около кръста ми.
Устните му са до ухото ми, не казва нито дума, но аз се топя ли, топя, докато не се превръщам в шепа топло масло, стичащо се по тялото му. Искам да погълна всяка една минута от този момент.
Позволявам на очите си да прикрият с клепачи грозната истина от другата страна на прозореца. Поне за мъничко.
Адам си поема дълбока глътка въздух и ме придърпва още по-близо до себе си.
Изливам се, следвайки формата на тялото му, ръцете му обгръщат кръста ми, а бузата му е притисната до главата ми.
— Невероятна си на допир.
Опитвам да се засмея, но май съм забравила как става.
— Никога не съм очаквала да чуя подобни думи.
Адам ме завърта към себе си и внезапно гледам и не гледам в лицето му, милиони пламъци ме близват и поглъщам още милион. Той се взира в мен така, сякаш ме вижда за пръв път. Иска ми се да измия душата си в бездънната синева на очите му.
Той се привежда, долепяйки челото си до моето, а устните ни все още не са достатъчно близо.
— Как се чувстваш? — прошепва той, а аз искам да целуна всеки приказен удар на сърцето му.
Как се чувстваш? Три думи, въпросът, който никой никога не ми задава.
— Искам да се махна оттук — само толкова ми идва наум.
Той ме доближава до гърдите си и аз се дивя на мощта, величието, магията на едно толкова елементарно движение. Усещам го до тялото си като почти двуметров каменен блок, изпълнен със сила.
Всяка една пеперуда на света е мигрирала в стомаха ми.
— Джулиет.
Накланям се назад, за да го погледна в лицето.
— Наистина ли искаш да си тръгнеш? — пита ме той. Пръстите му милват бузата ми. Прибира един избягал кичур зад ухото ми. — Разбираш ли какви са рисковете?
Вдишвам дълбоко. Знам, че смъртта е единственият реален риск.
— Да.
Той кимва. Снижава гласа си, погледа си.
— Мобилизират войската ни за атака. Неактивни досега групировки започват да подклаждат размирици и нашата мисия ще е да потушим съпротивата. Мисля, че целят това да е последната ни атака — добавя тихо. — Случва се нещо мащабно, а още не знам какво. Но каквото и да е, трябва да сме готови да потеглим с войската.
Замръзвам.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато войската е готова да тръгне към фронта, двамата с теб трябва да сме готови за бягство. Само така ще разполагаме с време да изчезнем. Вниманието на всички ще е съсредоточено върху предстоящия щурм. Затова и няма да забележат липсата ни, което пък ще забави набирането на хора, които да ни търсят.
— Но… тоест… ти ще дойдеш с мен…? Готов си на такова нещо заради мен?
По лицето му се появява малка усмивчица. Разведрена. Крайчетата на устните му потрепват, сякаш опитва да сдържи смеха си. Очите му омекват, докато се взират в моите.
— Малко са нещата, които не бих направил заради теб.
Поемам си дълбока глътка въздух и затварям очи, докосвайки с пръсти гърдите му, представяйки си как птицата кръжи по кожата му, и изричам въпроса, който ме плаши най-много.
— Защо?
— Какво имаш предвид? — Той отстъпва назад.
— Защо, Адам? Защо те е грижа? Защо искаш да ми помогнеш? Не разбирам… не знам защо би искал да изложиш живота си на риск…
Но в следващия момент ръцете му са около кръста ми и той ме придърпва близо, близо до себе си, устните му са до ухото ми и шепнат името ми веднъж, два пъти, и никога не съм вярвала, че мога да се възпламеня така светкавично. Устните му се усмихват до кожата ми.
— Наистина ли не знаеш?
Не знам нищо, това щях да му кажа, ако имах представа как да проговоря.
Той се позасмива и отстъпва назад. Взима ръката ми и я оглежда.
— Спомняш ли си как в четвърти клас — казва той — Моли Картър закъсня със записването за училищната екскурзия? Всички места бяха заети и тя се разплака до автобуса, защото ѝ се ходело?
Той не дочаква отговора ми.
— Спомням си, че ти слезе от автобуса. Отстъпи ѝ своето място, а тя дори не ти благодари. Гледах те как стоиш на тротоара, докато автобусът потегляше.
Вече не дишам.
— Спомняш ли си как в пети клас родителите на Дейна бяха на косъм да се разведат? Всеки ден в продължение на една седмица идваше на училище без обяд. Ти споделяше своя с нея. — Той замълчава. — Веднага щом критичната седмица отмина, тя отново започна да се преструва, че не съществуваш.