Все още не дишам.
— В седми клас спипаха Шели Морисън да преписва от теб на контролното по математика. Съсипа се да крещи, че ако изкара двойка, баща ѝ ще я убие. Ти каза на учителката, че ти си преписвала от нея, а не обратното. Получи двойка на контролното и трябваше цяла седмица да оставаш на следучилищни занятия. — Той вдига глава, без да поглежда към мен. — Поне месец след това по ръцете ти имаше синини. Винаги съм се питал откъде са дошли.
Сърцето ми препуска твърде бързо. Опасно бързо. Стисвам пръсти, за да спра треперенето им. Обездвижвам челюстта си и заличавам всички емоции от лицето си, но не мога да укротя барабаните в гърдите си, колкото и да се мъча.
— Милион пъти — проронва той с утихнал глас. — Виждал съм те да правиш подобни неща милион пъти. Но не казваше и дума, ако някой не те принудеше. — Отново се засмива, този път стегнато, тежко. Взира се в точка, намираща се отвъд рамото ми. — Не поиска нищо от никого. — Най-сетне посреща погледа ми. — Но никой никога не ти даде шанс.
Преглъщам сухо, опитвам да извърна очи, но той улавя лицето ми.
— Нямаш представа колко време съм прекарал в мисли за теб. Колко пъти съм си мечтал… — зашепва той и си поема тънка струйка въздух — …колко пъти съм си мечтал да бъда толкова близо до теб. — Понечва да прокара ръка през косата си, но размисля. Свежда поглед. Вдига го. — Господи, Джулиет, бих те последвал навсякъде. Ти си единственото добро нещо, останало в този свят.
Умолявам се да не избухвам в сълзи и не знам дали молбите ми са чути. Всичко в мен е разбито и залепено, изчервявам се и не намирам сили да отвърна на погледа му.
Пръстите му достигат брадичката ми. Повдигат главата ми.
— Разполагаме най-много с три седмици — казва той с грижовен глас. — Едва ли ще успеят да удържат бунтовниците повече от това.
Аз кимвам. Примигвам. Отпускам лицето си върху гърдите му и се преструвам, че не плача.
Три седмици.
Двайсет и четвърта глава
Две седмици отлитат.
Две седмици на рокли и душове, и на храни, които ми се иска да изхвърля през прозореца. Две седмици, през които Уорнър ми се усмихва и докосва гърба ми, смее се и ме насочва с лек натиск по кръста, настоява да изглеждам съвършено, докато вървя до него. Има ме за свой трофей. За свое тайно оръжие.
Сподавям желанието си да разбия кокалчетата на ръцете му в бетона.
И все пак му отделям две седмици на послушание, тъй като знам, че до седмица няма да съм тук.
Надявам се.
Интересно, но с дните откривам, че всъщност не мразя Уорнър толкова, колкото си мислех.
По-скоро го съжалявам.
Намира странна утеха в компанията ми, смята, че разбирам него и изопачените му ценности, какво е да отраснеш в жестока среда, с вечно отсъстващ, но същевременно взискателен баща.
Никога не споменава майка си.
Адам казва, че никой не знае нищо за майката на Уорнър — че никой не подхваща темата и никой няма представа коя е. За Уорнър се знаело единствено, че е плод на безскрупулно семейство и на студен и пресметлив стремеж към влияние. Мразел щастливите деца и щастливите родители, както и щастливия им живот.
Май Уорнър мисли, че разбирам. Че го разбирам.
И е така. Но не е така.
Защото двамата не сме еднакви.
Аз искам да съм по-добра.
С Адам почти нямаме друго време, в което да сме заедно, освен нощното. Но дори то не е много. Уорнър ме следи все по-изкъсо с всеки изминал ден, изключването на камерите го направи още по-мнителен. Постоянно влетява в стаята ми най-неочаквано, води ме на безсмислени обиколки из сградата, говори ми единствено за плановете си, както и за плановете си да измисли още планове и за това как двамата сме щели да покорим света. Не се преструвам, че ме е грижа.
Може би самата аз влошавам положението.
— Не е за вярване, че Уорнър наистина се е съгласил да махне камерите от стаята ти — каза ми Адам една нощ.
— Той е побъркан. Не мисли логично. Страда от непонятна за мен болест.
Адам въздъхна.
— Вманиачен е по теб.
— Моля? — едва не счупих врата си от изненада.
— Само за теб говори. — Той се умълча за момент, а челюстта му бе сключена издайнически. — Слушах истории за теб още преди да те доведат тук. Затова и реших да се намеся, да предложа услугите си, за да се докопам до теб. Уорнър прекара месеци в набиране на информация за теб: адреси, медицински данни, лични преживявания, семейни взаимоотношения, свидетелства за раждане, кръвни проби. Цялата армия разискваше новия му проект, всички знаеха, че издирва момиче, убило малко момченце в хранителен магазин. Момиче на име Джулиет.