— Сър?
— Остани тук, войнико. Не си ми необходим.
Адам не отвръща, не отвръща, не отвръща…
— Да, сър — казва накрая с внезапно прегракнал глас.
Усещам погледа му върху себе си, докато вървя надолу по коридора.
Уорнър ме води на ново място. Минаваме по коридори, които не съм виждала досега, все по-тъмни и потискащи с всяка следваща крачка. Осъзнавам, че сме се запътили към долния етаж.
Към сутерена.
Минаваме през една, две, четири метални врати. Войниците са навсякъде, очите им са навсякъде — преценяват ме както със страх, така и с нещо, за което не искам да се замислям. Стигнала съм до заключението, че в тази сграда да срещнеш жена е рядко явление.
Ако изобщо съществува място, където бих се благодарила за недосегаемостта си, то е тук.
Единствено тя ме спасява от хищните очи на стотици самотни мъже. Единствено заради нея съм поверена на Адам — защото Уорнър мисли Адам за картонена изрезка в локва. Мисли Адам за машина, смазвана от заповеди и команди. Мисли Адам за спомен от миналото ми, който използва, за да ме разстройва. Уверен е, че Адам не може и с пръст да ме пипне.
И кой би могъл? Всички наоколо са напълно ужасени от мен.
Мракът е като черно платно, надупчено с тъп нож, а през цепнатините се процеждат лъчи светлина. Напомня ми за някогашната ми килия. Кожата ми настръхва от необуздан страх.
Обградена съм от пистолети.
— Влизай — казва Уорнър. Избутва ме в празна стая, пропита с лека миризма на плесен. Някой натиска ключа и флуоресцентните лампи оживяват с трепкане, разкривайки болнаво жълти стени и килим с цвят на посърнала трева. Вратата се затръшва зад гърба ми.
Не виждам нищо друго, освен паяжини и едно огромно огледало. То заема половината стена. Нещо ми подсказва, че Уорнър и съучастниците му ме наблюдават. Макар че не разбирам защо.
Тайните са навсякъде.
Отговори не идват отникъде.
Механично дрънчене/тракане/скрибуцане и разместване разтрисат помещението. Подът оживява с тътен. Таванът тръпне, предвещавайки хаос. Внезапно стаята се изпълва с метални шипове, пробождащи всяка една повърхност по цялото ѝ протежение. Скриват се на всеки няколко секунди, но само за да изскочат отново със страшна сила, пронизвайки въздуха като игли.
Проумявам, че стоя в стая за изтезания.
Пращене и пронизителен писък от колони, по-стари от смъртното ми сърце. Аз съм състезателен кон, галопиращ към фалшива финална линия, запъхтян до изнемога заради нечия чужда облага.
— Готова ли си? — механично усиленият глас на Уорнър проехтява из стаята.
— За какво се очаква да съм готова? — извиквам в празното пространство, убедена, че ме чуват.
— Имаме уговорка, забрави ли? — отвръща стаята.
— Ка…?
— Аз изключих камерите в стаята ти. Сега е твой ред да изпълниш обещанието си.
— Няма да те докосна! — изкрещявам, въртейки се намясто, потресена, уплашена, разтревожена, че всеки момент мога да припадна.
— Няма нищо — казва той. — Изпращам ти мой заместник.
Вратата се отваря с изскърцване и в стаята на олюляващи се крачета влиза невръстно дете само по памперс. Очите му са завързани и хлипа, разтреперано от страх.
Една-единствена игла спуква балона на цялото ми съществуване.
— Ако не му помогнеш — изпращяват думите на Уорнър в стаята, — и ние няма да го сторим.
Това дете.
Сигурно си има майка, баща, някой, който го обича това дете, това дете, това дете, залитащо напред в ужас. Може да бъде пронизано от метален сталагмит всеки момент.
Лесно е да го спася: просто трябва да го вдигна на ръце, да намеря безопасно кътче и да го задържа така до края на експеримента.
Има само едно усложнение.
Ако го докосна, може да загине.
Двайсет и пета глава
Уорнър знае, че нямам избор. Иска да ме подтикне към поредната ситуация, в която ще е възможно да види проявата на уменията ми, и няма нищо против да подложи на мъчение едно невинно дете, за да постигне целите си.
Точно в този момент няма друг вариант.
Трябва да предприема нещо, преди невръстното момченце да е направило крачка в грешната посока.
Бързо запаметявам местата на колкото мога повече шипове и ги заобикалям/прескачам/избягвам на косъм, докато не стигам възможно най-близо до целта си. Поемам си дълбока, треперлива глътка въздух и се съсредоточавам върху немощните крайници на момченцето пред себе си, моля се на Господ да съм взела правилното решение. Тъкмо се каня да съблека потника си, за да го използвам като преграда между двама ни, когато усещам леката вибрация в пода. Трусът, предхождащ заплахата. Знам, че разполагам с половин секунда, преди шиповете да прободат въздуха, и с още по-малко време за реакция.