Примигвам. Не смея да погледна зад гърба си. Но и без да поглеждам, знам, че казва истината. Наистина съм го сторила. Съзнанието ми е лабиринт от недоумение.
За момент разсъдъкът ми се размива.
Пистолетите
щрак
щрак
щрак
Всеки момент е зареден.
— Ако някой от вас я нарани, ще го застрелям собственоръчно — предупреждава гръмогласно Уорнър.
— Но, сър…
— СВАЛИ ОРЪЖИЕТО, ВОЙНИКО…
Яростта ми се изпарява. Внезапният неконтролируем гняв се изпарява. Съзнанието ми вече се е предало на пълното изумление. На пълен смут. Не знам какво съм сторила. Очевидно не знам и на какво съм способна, защото дори не съм подозирала, че мога да разбия каквото и да било, и внезапно ме обхваща вцепеняващ страх страх страх от собствените ми две ръце. Залитам смаяна назад и улавям гладния, оживен поглед на Уорнър, смарагдовите му очи пламтят с момчешка жар. Направо трепери от вълнение.
В гърлото ми е заседнала змия и не успявам да я преглътна. Отвръщам на вперения в мен поглед.
— Ако още веднъж ме поставиш в подобна позиция, наистина ще те убия. И то с удоволствие.
Дори не знам дали блъфирам.
Двайсет и шеста глава
Адам ме намира свита на кълбо на пода под душа.
Плача от толкова време, че горещата вода ми се струва направена не от друго, а от сълзите ми. Дрехите са залепнали по кожата ми, мокри и безполезни. Искам да ги отмия. Искам да се удавя в неведение. Искам да съм глупава, слабоумна, няма, напълно лишена от мозък. Искам да отрежа собствените си крайници. Искам да се отърва от убийствената си кожа и унищожителните си ръце, от това тяло, което дори не разбирам.
Всичко се разпада.
— Джулиет… — Той притиска длан в стъклото. Едва долавям гласа му. Когато не получава отговор, той отваря вратата на душ кабината. Започват да го обстрелват отцепнически капки вода и той изритва кубинките си навън, преди да падне на колене върху плочките. Пресяга се да докосне ръцете ми и чувството ми вселява още по-голямо желание да умра. Той въздъхва и ме изправя, колкото да повдигне главата ми. Обгръща с длани лицето ми, а очите му претърсват моите, претърсват мислите ми, докато не извръщам поглед.
— Знам какво се е случило — казва тихо той.
Гърлото ми е влечуго, покрито с люспи.
— Просто трябва да ме убият — изграквам, рухвайки все повече с всяка следваща дума.
Ръцете на Адам ме обгръщат и ме изправят на треперещите ми крака. Той влиза в душ кабината и плъзва вратата след себе си.
Аз ахвам.
Опира ме в стената и не виждам нищо друго, освен прогизналата му бяла тениска, нищо, освен водата, танцуваща надолу по лицето му, нищо, освен очите му, отразяващи свят, от който умирам да бъда част.
— Не си виновна ти — прошепва той.
— Всичко идва от мен — изричам с мъка.
— Не. Уорнър греши — казва Адам. — Иска от теб да си нещо, което не си, и не бива да му позволяваш да те пречупи. Не му позволявай да ти влияе. Тъкмо това цели: да повярваш, че си чудовище. Цели да те убеди, че нямаш друг избор, освен да му сътрудничиш. Цели да те убеди, че никога няма да водиш нормален живот…
— Но аз наистина няма да водя нормален живот — изхлипвам. — Никога… никога няма да…
Адам поклаща глава.
— Напротив. Ще се измъкнем оттук. Няма да позволя да ти се случи подобно нещо.
— К-как е възможно да те е грижа за чове… като мен? — Едва дишам, напрегната съм и вцепенена от глава до пети, но някак успявам да съсредоточа поглед в устните му. Изучавам формата им, броя капчиците вода, търкалящи се по възвишенията и падините им.
— Защото съм влюбен в теб.
Преглъщам стомаха си. Очите ми отскачат към лицето му в опит да го разчетат, но цялата съм изтъкана от електричество, буча от живот и заряд, обливат ме топли и студени вълни, а сърцето ми препуска диво. Треперя в ръцете му и устните ми се отварят незнайно защо.
Устата му се разтяга в усмивка. Костите ми са изчезнали.
Въртя се в делириум.
Носът му докосва моя, устните му са на един дъх разстояние, очите му вече ме поглъщат и аз съм локва без ръце и крака. Подушвам го навсякъде, усещам всяка точка от тялото му, притиснато до мен. Ръцете му са върху кръста ми, вкопчени в ханша ми, краката му са плътно прилепнали до моите, силните му гърди ме карат да се чувствам малка, крехка, фигурата му е изградена от тухли страст. Още усещам вкуса на думите му по устните си.
— Наистина ли…? — Разполагам само с един шепот на изумление, с един съзнателен опит да повярвам в недопустимото. По краката ми плъзва горещина, изпълва ме с неизказана вечност.