Той ме поглежда с толкова плам, че едва не се пречупвам надве.
— Господи, Джулиет…
И ме целува.
Веднъж, два пъти, докато не вкуся чувството и не осъзная, че никога няма да му се наситя. Усещам допира му по целия си гръб, по ръцете си, а целувката му внезапно става по-силна, по-дълбока, пропива се в мен с жарка и неутолима потребност, каквато не съм познавала досега. Откъсва устни от мен, за да си поеме въздух, но мигновено ги заравя в шията ми, плъзва ги по ключицата ми, нагоре по брадичката и бузите ми, и аз се задъхвам, и той ме съкрушава с ръцете си, и двамата сме подгизнали до кости от вода и красота, от еуфорията на момент, невъзможен в досегашните ми представи.
Той се отдръпва от мен с нисък стон, а аз искам да съблече тениската си. Имам нужда да видя птицата. Имам нужда да му разкажа за птицата.
Пръстите ми дърпат подгъва на мокрия плат и очите му се отварят широко само за момент, преди да го смъкне от тялото си. Сграбчва ме за китките и вдига ръцете ми над главата ми, приковава ме към стената, целува ме, докато у мен не се прокрадва убеждението, че сънувам… изпива устните ми със своите и има вкус на дъжд и на сладък мускус… и всеки момент ще избухна.
Коленете ми се блъскат едно в друго, а сърцето ми тупти така бързо, че не проумявам как е възможно да работи още. Целувките му лекуват болката, тъгата, годините на себеомраза, несигурността, сразените надежди за бъдеще, което винаги съм възприемала като отживелица. Възпламенява ме, пречиства с огън тормоза, на който ме подложи Уорнър, агонията, тровеща ме всеки божи ден. Електричеството между телата ни може да разбие стъклените стени наоколо.
И едва не го прави.
За момент просто се взираме един в друг задъхани, докато лицето ми не поруменява, докато той не затваря очи, поемайки насечена, умиряваща глътка въздух, и не поставя ръката ми върху гърдите си. Осмелявам се да проследя с пръст очертанията на птицата, рееща се по кожата му, да продължа надолу по корема му.
— Ти си моята птица — казвам му. — Ти си моята птица и ще ми помогнеш да отлетя надалеч.
Адам вече го няма, когато излизам от душ кабината.
Изстиска дрехите си, подсуши се и ме остави сама, за да мога да се преоблека. Жест, от който като че ли вече нямам нужда. Докосвам с два пръста устните си и го вкусвам навсякъде по себе си.
Щом влизам в стаята, той не е там. Трябвало е да докладва на долния етаж.
Взирам се в дрехите в гардероба.
Винаги избирам рокля с джобове, защото не знам къде другаде да пазя тефтерчето си. В него няма уличаваща информация, а и листчето с почерка на Адам вече е унищожено и пуснато в тоалетната, но обичам да го държа близо до себе си. В моите очи е много повече от шепа думи, надраскани на хартия. То е малък символ на съпротивата ми.
Пъхвам тефтерчето в един джоб и решавам, че най-сетне съм готова да се погледна в очите. Поемам си дълбока глътка въздух, отмествам мокрите кичури коса от лицето си и влизам с тихи стъпки в банята. Парата от душа е замъглила огледалото. Посягам колебливо с ръка и изтривам малко кръгче. Точно колкото е необходимо.
Уплашено лице отвръща на погледа ми.
Докосвам бузите си и оглеждам внимателно отразяващата повърхност, оглеждам изображението на едновременно чуждо и познато момиче. Лицето ми е по-слабо, по-бледо, скулите ми — по-високи, отколкото си ги спомням, а веждите ми са кацнали над две огромни очи, но не сини или зелени, а комбинация от двете. Кожата ми е поруменяла от топлината и от нещо, наречено Адам. Устните ми са яркорозови. Зъбите ми са необикновено прави. Проследявам с пръст линията на носа си, очертанията на брадичката си, когато забелязвам раздвижване с ъгълчето на окото си.
— Прекрасна си — казва ми той.
Оцветявам се едновременно в розово, и червено, и мораво. Свеждам глава и заотстъпвам с несигурни крачки от огледалото, попадайки в ръцете му.
— Бях забравила собственото си лице — проронвам.
— Само не забравяй коя си — казва той.
— Та аз не знам.
— Напротив, знаеш. — Той повдига лицето ми с пръсти. — Аз също.
Взирам се в силната му челюст, в очите му, в тялото му. Мъча се да разбера защо изпитва такава увереност спрямо мен и осъзнавам, че неговата подкрепа е единственото нещо, което ме възпира да се удавя в езерото на умопомрачението си. Винаги е вярвал в мен. Без дума, без звук се е борил за мен. Винаги.
Той е единственият ми приятел.
Взимам ръката му и я прилепям до устните си.
— Обичам те още от самото начало — казвам му.
Слънцето изгрява, увисва в небето, озарява лицето му и той почти се усмихва, почти се срамува да ме погледне в очите. Мускулите му се отпускат, раменете му срещат облекчение изпод тежестта на едно ново чудо и той въздъхва. Докосва бузата ми, докосва устните ми, докосва върха на брадичката ми и аз примигвам, той ме целува, обгръща ме в обятията си, потапя ме в топъл въздух и някак се озоваваме на леглото, преплетени един в друг, и аз съм упоена от емоции, упоена от всеки безкрайно нежен момент. Пръстите му пробягват по едното ми рамо, спускат се надолу по тялото ми, стигат до бедрото ми. Той ме придърпва по-близо до себе си, прошепва името ми, обсипва с целувки врата ми и повежда борба с твърдата материя на роклята ми. Ръцете му треперят едва забележимо, очите му преливат от чувство, сърцето му барабани от болка и привързаност и аз искам да живея тук, в прегръдката му, в очите му до края на дните си.