— Тази просто не става.
— Нищо ѝ няма…
Той дръпва толкова силно скъсаното, че платът се съдира още повече, образувайки цепка по външната страна на единия ми крак.
— Така е малко по-добре.
— Какво правиш…?
Ръцете му полазват нагоре по гърба ми и приклещват раменете ми и знам, че трябва да се отбранявам, но съм вдървена, искам да изпищя, но гласът ми е пречупен, пречупен, пречупен. Аз съм насечен дъх отчаяние.
— Имам един въпрос към теб — казва той и аз опитвам да го ритна през безумната си рокля, но той просто ме приковава към стената, заклещвайки ме с натиска на тялото си, всеки сантиметър от което е покрито с плат, защитен слой помежду ни. — Казах, че имам един въпрос към теб, Джулиет.
Ръката му се плъзва в джоба ми така бързо, че ми отнема секунда да осъзная какво е сторил. Дишам тежко, притисната към стената, и треперейки, се мъча да си върна самообладанието.
— Любопитно ми е — подхваща той — какво ли е това?
Държи тефтерчето ми с два пръста.
О, боже!
Тази рокля е прекалено тясна, за да прикрие тефтерчето, а аз бях прекалено заета да се взирам в лицето си, за да я проверя в огледалото.
Не проронвам и дума.
Той килва глава на една страна.
— Не си спомням да съм ти давал бележник. И определено не си спомням да съм ти давал разрешение за лични вещи.
— Донесох си го от килията. — Гласът ми пресеква.
— Сега вече ме лъжеш.
— Какво искаш от мен? — Обзема ме паника.
— Що за глупав въпрос, Джулиет?
Тихият звук на гладък метал, измъкнат от мястото му. Някой е отворил вратата на стаята ми.
Щрак.
— Махни си ръцете от нея, иначе ще получиш куршум в главата.
Двайсет и седма глава
Очите на Уорнър се затварят много бавно. Отстъпва от мен много бавно. Устните му се извиват в опасна усмивка.
— Кент.
Ръцете на Адам са стабилни, дулото на пистолета му е опряно в тила на Уорнър.
— Ще ни подсигуриш безопасно излизане от сградата.
Уорнър се изсмива. Отваря очи и с едно светкавично движение изважда пистолета от вътрешния си джоб, насочвайки го директно към челото ми.
— Ще я убия на момента.
— Не си чак толкова глупав — казва Адам.
— Ако помръдне и милиметър, ще я застрелям. После ще те разкъсам на парчета.
Адам реагира бързо, удряйки главата на Уорнър с дръжката на пистолета си. Уорнър натиска спусъка, но оръжието му засича, а Адам го хваща за ръката и я усуква в китката, докато хватката му не се разхлабва. Аз сграбчвам пистолета от изтръпналите пръсти на Уорнър и го блъсвам в лицето с дръжката му. Слисана съм от собствените си рефлекси. Никога досега не съм докосвала оръжие, но явно за всичко си има първи път.
Насочвам дулото към очите на Уорнър.
— Не ме подценявай.
— Мамка му! — Адам не си прави труда да прикрие изненадата си.
Уорнър се прокашля през смях, изправя се и опитва да се усмихне, бършейки кръвта от носа си.
— Никога не съм те подценявал — казва ми той. — Никога.
Адам поклаща глава за част от секундата, преди по лицето му да се появи огромна усмивка. Хили се насреща ми, докато притиска пистолета още по-силно в черепа на Уорнър.
— Да се махаме оттук.
Грабвам двете брезентови мешки, скътани в гардероба, и подхвърлям едната на Адам. Багажът ни е готов отпреди седмица. Щом иска да избягаме по-рано от плануваното, нямам възражения.
Уорнър има късмет, че проявяваме милост.
Ние пък имаме късмет, че всички войници са били евакуирани. Няма кой да му се притече на помощ.
Уорнър се прокашля. Гледа ме право в очите, когато проговаря:
— Нека те уверя, войнико, че триумфът ти ще е краткотраен. Най-добре ме убий още сега, защото докопам ли те, ще счупя всяка кост в тялото ти с огромно удоволствие. Кръгъл глупак си, ако си въобразяваш, че ще се измъкнеш безнаказано.
— Не съм твой войник. — Лицето на Адам е каменно. — Никога не съм бил. Толкова беше оплетен във фантазиите си, че така и не забеляза опасността под носа си.
— Все още не можем да те убием — добавям аз. — Трябва да ни изведеш оттук.
— Допускаш голяма грешка, Джулиет — казва ми той. За моя изненада гласът му се смекчава. — Изхвърляш бъдещето си на боклука. — Той въздъхва. — Защо реши, че можеш да му се довериш?