Поглеждам към Адам. Адам, момчето, което винаги ме е бранило, дори когато нямаше никаква изгода от това. Разклащам глава, за да прочистя мислите си. Напомням си, че Уорнър е лъжец. Умопомрачен лунатик. Убиец психопат. Той никога не би ми помогнал.
Поне така мисля.
— Да вървим, преди да е станало твърде късно — казвам на Адам. — Той се опитва да ни забави, докато войниците се върнат.
— Дори не го е грижа за теб! — избухва Уорнър. Настръхвам от внезапната необуздана емоция в гласа му. — Просто търси начин да се измъкне оттук и е решил да те използва! — Той прави крачка напред. — Мога да ти дам любов, Джулиет… мога да се отнасям с теб като с кралица…
Със светкавични движения Адам приклещва главата му и опира пистолета в слепоочието му.
— Очевидно не разбираш какво се случва тук — казва му с премерен глас.
— Просветли ме тогава, войнико — изхриптява Уорнър. Очите му са танцуващи пламъци, носещи опасност. — Обясни ми какво не разбирам.
— Адам — поклащам глава аз.
Той посреща погледа ми. Кимва. Обръща се към Уорнър.
— Обади се — казва му, затягайки леко хватката си около врата му. — Измъкни ни оттук веднага.
— Джулиет ще излезе през тази врата само през трупа ми. — Уорнър раздвижва челюстта си и изплюва кръв на пода. — Теб бих убил за развлечение. — Казва на Адам. — Но Джулиет искам завинаги.
— Нямаш право да ме искаш. — Дишането ми е твърде учестено. Нямам търпение да изляза оттук. Бясна съм, задето продължава да говори, но колкото и да ми се иска да му смачкам фасона, няма да ни е от полза в безсъзнание.
— Можеш да ме обикнеш, повярвай ми. — По устните му играе странна усмивка. — Двамата ще сме неудържими. Ще променим света. Мога да те направя истински щастлива. — Нарежда той.
Адам изглежда така, сякаш е напът да прекърши врата на Уорнър. Лицето му е толкова изопнато, толкова напрегнато, толкова гневно. За пръв път го виждам в такава светлина.
— Нямаш какво да ѝ предложиш, извратено копеле такова.
Уорнър затваря клепачи за секунда.
— Джулиет. Не действай прибързано. Не взимай необмислени решения. Остани с мен. Ще проявявам по-голямо търпение. Ще ти дам време да се пригодиш към новия си живот. Ще се грижа за теб…
— Ти си побъркан. — Ръцете ми треперят, но отново насочвам пистолета към лицето му. Трябва да го прогоня от главата си. Трябва да си спомня какво ми причини. — Искаш от мен да се превърна в чудовище…
— Искам от теб да разгърнеш потенциала си!
— Пусни ме да си отида — казвам тихо. — Не искам да съм личното ти страшилище. Не искам да наранявам никого.
— Но светът е наранил теб — парира ме той. — Светът те е довел дотук. При мен си, заради всички тях! Мислиш, че ако си тръгнеш, ще те приемат? Мислиш, че можеш да избягаш и да заживееш нормално? Никой няма да се грижи за теб. Никой няма да смее да те доближи… ще си същата изгнаница както винаги досега! Нищо не се е променило! Мястото ти е при мен!
— Мястото ѝ е при мен. — Гласът на Адам е способен да прореже стомана.
Уорнър се стряска. Като че ли чак сега проумява онова, което на мен ми се струваше очевидно. Очите му са ококорени, ужасени, недоумяващи, взират се в мен с нов вид болка.
— Не. — Отсечен, неистов смях. — Джулиет. Моля те. Моля те. Не ми казвай, че ти е напълнил главата с романтични идеи. Моля те, не ми казвай, че си повярвала на фалшивите му обещания…
Адам забива коляно в гръбнака на Уорнър. Уорнър се свлича на пода с приглушено изпращяване, поемайки рязка глътка въздух. Адам го е надвил докрай. Май е редно да ликувам.
Но съм твърде притеснена за това. Твърде смаяна. Твърде несигурна, за да съм уверена в собствените си решения. Трябва да се взема в ръце.
— Адам…
— Обичам те — казва ми той със същите онези откровени очи, с истински страстни думи. — Не му позволявай да те обърка…
— Обичаш я? — почти изплюва Уорнър. — Та ти дори не…
— Адам. — Стаята ту е на фокус пред очите ми, ту се размива. Взирам се през прозореца. Обръщам поглед назад към него.
Очите му са широко отворени.
— Искаш да скочим?
Кимвам.
— Но ние сме на петнайсетия етаж…
— Нима имаме избор, ако той отказва да ни съдейства? — Поглеждам към Уорнър. Килвам глава настрани. — Няма никакъв Код седем, нали?
Устните на Уорнър потреперват. Той не отговаря.
— Защо го направи? — питам го аз. — Защо ти беше да пускаш фалшива тревога?
— Защо не попиташ войника, към когото се оказа толкова привързана изведнъж? — озъбва ми се погнусен Уорнър. — Защо не си зададеш въпроса разумно ли е да поверяваш живота си в ръцете на човек, който не може дори да различи истинска от въображаема заплаха?