Адам изругава под носа си.
Впивам очи в неговите, а той ми хвърля пистолета си.
Поклаща глава. Изругава отново. Стиска и отпуска юмрука си.
— Било е само строева подготовка.
Уорнър се изсмива.
Адам поглежда към вратата, към часовника, към лицето ми.
— Нямаме много време.
Държа пистолета на Уорнър в лявата си ръка, а този на Адам — в дясната. Насочила съм и двата към челото на Уорнър, полагайки големи усилия да не обръщам внимание на погледа, с който ме пронизва. Адам преравя джобовете си със свободната ръка. Изважда две кабелни ленти, тип свински опашки, ритва Уорнър, запращайки го по гръб на земята, и пристяга крайниците му. Обувките и ръкавиците на Уорнър са захвърлени на пода до него. Адам го приковава намясто, стъпвайки с кубинката си върху корема му.
— Още щом скочим през прозореца, ще завият милион сирени — казва ми той. — Ще трябва да тичаме, така че не бива да рискуваме да си счупим краката. Не можем да скочим.
— Какво ще правим тогава?
Той прокарва пръсти през косата си и прехапва долната си устна и за един нелеп момент искам единствено да го вкуся. С усилие си връщам концентрацията.
— Имам въже — казва той. — Ще трябва да се спуснем по него. И то бързо.
Той се залавя за работа, изваждайки намотка въже, прикрепена към малка извита котвичка. Милион пъти го бях попитала за какво ще му е нужно, защо му е да го слага в чантата си за бягство. Той все ми отговаряше, че въжето никога не е излишно. Сега направо ми иде да прихна от смях.
Той се обръща към мен.
— Ще сляза пръв, за да те хвана долу…
Уорнър се изсмива гръмогласно, оглушително.
— Не можеш да я хванеш, идиот. — Тялото му се мята в пластмасовите белезници. — Почти гола е. Ще убие и теб, и себе си при падането!
Очите ми отскачат между Уорнър и Адам. Вече нямам време да се занимавам с маниите на Уорнър. Вземам решение по най-бързия начин.
— Действай. Идвам след теб.
Уорнър изглежда трескав, недоумяващ.
— Какво правиш?
Не му обръщам внимание.
— Почакай…
Не му обръщам внимание.
— Джулиет.
Не му обръщам внимание.
— Джулиет! — Гласът му е по-стегнат, по-висок, подправен с гняв и ужас, и отрицание, и разочарование. Прозрението е ново парче в пъзела на разсъдъка му. — Той може да те докосва?
Адам увива юмрука си в чаршафа от леглото.
— По дяволите, Джулиет, отговори ми! — Уорнър се гърчи на пода, обезумял до степен, каквато не смятах за възможна. Изглежда подивял, очите му са пълни с мрачна почуда. — Докосвал ли те е досега?
Не разбирам защо стените внезапно се озовават на тавана. Всичко залита настрани.
— Джулиет…
Адам счупва стъклото с един отривист замах, с един силен удар, и стаята моментално закънтява от звук, по-истеричен от всяка сирена, която някога съм чувала. Стаята бучи под краката ми, забързани стъпки тътнат по коридорите и знам, че всеки момент ще бъдем разкрити.
Адам запраща края на въжето през прозореца и премята раницата си през рамо.
— Хвърли ми багажа си! — изкрещява той, а аз едва го чувам. Хвърлям му мешката си, той я улавя и моментално тръгва надолу по въжето. Аз се спускам към него.
Уорнър се пробва да сграбчи крака ми.
Неуспешният му опит едва не ме препъва, но някак успявам да стигна до прозореца, без да губя много време. Поглеждам назад към вратата, усещайки в костите си бесния ритъм на сърцето си. Шумът от препускащи, викащи войници се усилва, приближава, прояснява се с всяка изминала секунда.
— Побързай! — провиква се Адам.
— Джулиет, моля те…
Уорнър отново посяга към крака ми и аз възкликвам така силно, че почти чувам гласа си сред воя на сирените, пронизващ тъпанчетата ми.
Премятам единия си крак през прозореца и се хващам за въжето. Очаква ме болезнено изпитание, заради голите ми крака. Те вече са от другата страна на прозореца. Ръцете ми са по местата си. Адам ме вика отдолу, а не знам на какво разстояние е от мен. Уорнър крещи името ми и аз вдигам поглед, независимо от намерението си да устоя.
Очите му са две зелени дупки, пробити в стъкло. Прорязват ме.
Вдишвам дълбоко и се моля да оцелея.
Вдишвам дълбоко и запълзявам надолу по въжето.
Вдишвам дълбоко и се надявам Уорнър да не осъзнае какво се е случило току-що.