Надявам се не осъзнава, че току-що докосна крака ми.
И не се случи нищо.
Двайсет и осма глава
Горя.
Въжето протрива краката ми и болката е толкова огнена, че очаквам да видя пушек. Търпя агонията, защото нямам избор. Масовата истерия в сградата тероризира сетивата ми, обсипва ни с чувство за опасност. Адам се провиква отдолу, казва ми да скоча, обещава да ме хване. Срамувам се да призная, че ме е страх от падането.
Така и не ми се удава възможност сама да взема решение. Войниците вече нахълтват в някогашната ми стая, гръмогласни и объркани, навярно изумени да намерят Уорнър в толкова уязвима позиция. Като че ли го надвихме твърде лесно. Този факт ме притеснява.
Кара ме да си мисля, че сме сбъркали някъде.
Няколко войници подават глави от разбития прозорец и аз се спускам трескаво надолу по въжето, виждайки, че опитват да откачат котвичката. Подготвям се за неприятното чувство от свободното падане, но бързо осъзнавам, че целта им не е да ме пуснат отвисоко. Искат да ме издърпат обратно нагоре.
Явно Уорнър им раздава заповеди.
Поглеждам надолу към Адам и най-накрая се подчинявам на виковете му. Стисвам очи и се пускам.
Падам право в отворените му обятия.
Двамата се свличаме на земята, но оставаме без дъх едва за момент. Той ме хваща за ръката и хукваме.
Пред нас се шири само пусто, голо пространство. Натрошен асфалт, неравен паваж, черни пътища, безлистни дървета, вехнещи растения — един пожълтял град, оставен на произвола на природните стихии, удавен в мъртви листа, пращящи под краката ни. Жилищата на цивилните граждани са ниски и клекнали на земята, скупчени без всякакъв ред, и Адам държи и двама ни колкото може по-настрани от тях. Високоговорителите вече работят, но не в наша полза. Млад, механично гладък женски глас заглушава сирените.
Обявен е вечерен час. Всички граждани да се приберат по домовете си незабавно. Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опасни. Обявен е вечерен час. Всички граждани да се приберат по домовете си незабавно. Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опас…
Двете страни на тялото ми се схващат, кожата ми е опъната, гърлото ми е сухо, прогаря ме силна жажда. Нямам представа колко път сме пробягали. Знам единствено, че зад гърбовете ни долита тропотът на войнишки кубинки по паважа, свистенето на гуми в подземни гаражни помещения, воят на сирени. Поглеждам назад и виждам, че хората тичат към убежищата си, пищейки, крият се от войниците, нахълтващи в домовете им, повалящи врати, за да проверят дали не са ни укрили вътре. Адам ме води надалеч от цивилизацията, към изоставените още през предишното десетилетие улици: стари магазини и ресторанти, тесни странични алейки и пусти детски площадки. Достъпът до тази неконтролирана от властите зона, спомен от някогашния ни живот, е абсолютно забранен. Цялата ѝ територия е отцепена. Всичко е затворено. Всичко е изпочупено, ръждясало, безжизнено. Никой няма право да нарушава границите ѝ. Дори войниците.
А ние препускаме по улиците, търсейки скривалище.
Слънцето се плъзга по небето и си проправя път към ръба на земята. Нощта ще настъпи неусетно, а нямам представа къде се намираме. Не бях очаквала толкова много неща да се случат толкова светкавично, и то в рамките на един ден. Остава ми само да се моля да оцелеем, макар и да не знам накъде сме се запътили. Изобщо не ми е хрумвало да попитам Адам къде смята да отидем.
Втурваме се в милион посоки. Завиваме рязко, извървяваме няколко метра напред и веднага се отправяме назад по някоя закътана алея. Предполагам, че Адам цели да обърка и/или отклони преследвачите ни колкото може повече. Не мога да направя нищо друго, освен да поддържам неговото темпо.
Ала не успявам.
Адам е обучен войник. Трениран е именно за този тип ситуации. Знае как да избяга, как да остане незабележим, как да се движи безшумно във всякаква среда. Аз, от друга страна, съм сломено момиче, лишено от физическа активност за прекалено дълъг период от време. Белите ми дробове горят от напъна да поемат повече кислород, хриптят от напъна да издишат въглеродния диоксид.
Внезапно се задъхват така отчайващо, че Адам е принуден да ме издърпа в една странична уличка. Той самият диша малко по-тежко от обичайното, но аз се трудя крайно усърдно, задушавайки се от безсилието на ленивото си тяло.
Адам поема лицето ми в длани и опитва да улови погледа ми.
— Искам да дишаш като мен, става ли?
Захриптявам малко по-учестено.
— Съсредоточи се, Джулиет. — Очите му са толкова решителни. Безкрайно търпеливи. Изглежда неустрашим и му завиждам за хладнокръвието. — Успокой сърцето си. — Казва ми той. — Дишай точно като мен.