Поема три малки глътки въздух, задържа ги за няколко секунди и ги освобождава с едно дълго издихание. Опитвам да последвам примера му. Не ми се получава толкова добре.
— Добре. Искам от теб да дишаш като… — Той спира. За част от секундата очите му се стрелват нагоре и сетне по протежението на пустата улица. Знам, че трябва да продължим.
Изстрели раздират въздуха. Не съм подозирала колко оглушителни са, както и че звукът им може да пропука всяка кост в тялото ми. Ледена тръпка се просмуква в кръвта ми и моментално осъзнавам, че не искат да убият мен. Искат да убият Адам.
Внезапно нова тревога се вкопчва в гърлото ми. Не мога да допусна да го наранят.
Не и заради мен.
Но Адам не ми дава време да успокоя дишането си и да се окопитя. Грабва ме на ръце и се втурва по диагонал през една задна уличка.
И двамата летим.
И аз дишам.
И той крещи:
— Хвани ме през врата!
И аз отпускам вкопчените си в тениската му пръсти и съм достатъчно глупава да се засрамя, щом го обгръщам с ръце. Той ме повдига и ме притисва по-плътно до гърдите си. Носи ме така, сякаш тежа колкото въздуха.
Затварям очи и долепям буза до шията му.
Изстрелите ехтят зад гърбовете ни, но съдейки по звука, дори аз мога да преценя, че идват отдалече и свистят в грешна посока. Като че ли поне за момента сме успели да надхитрим преследвачите. Дори моторизираните войници не могат да ни открият, тъй като Адам умишлено избягваше всички главни улици. Явно си има своя собствена карта на града. Явно е пресметнал всеки свой ход — сякаш е планирал бягството ни дълго, дълго време.
След като е вдишал точно 594 пъти, той ме пуска на крака пред ограда от метална мрежа. Забелязвам, че с трудност си поема нужния кислород, но не пъхти като мен. Знае как да регулира дишането си. Знае как да нормализира пулса си, да укроти сърцето си, да запази контрола върху органите си. Знае как да оцелее. Надявам се да научи и мен.
— Джулиет — проронва той след един бездиханен момент. — Можеш ли да прескочиш тази ограда?
Толкова съм нетърпелива да се проявя като нещо повече от безполезен товар, че направо се хвърлям върху оградата със засилка. Но постъпвам небрежно. И прибързано. Едва не съдирам цялата си рокля, а краката си одрасквам на мрежата. Изтръпвам, усещайки щипещата болка, а в същия момент, който ми е нужен да отворя очи, Адам вече стои до мен.
Поглежда краката ми и въздъхва. Едва не се разсмива. Сигурно приличам на парцалива дивачка в раздраната си рокля. Цепката, дело на Уорнър, вече стига до тазобедрената ми става. Навярно имам вид на бясно животно.
Това като че ли не отблъсква Адам.
И той самият е забавил темпото. Вече се движим с чевръста крачка, вместо да препускаме по улиците. Хрумва ми, че навярно сме се добрали до някакво подобие на безопасност, но не съм сигурна дали моментът е подходящ за въпроси, или е по-добре да ги оставя за по-късно. Адам отвръща на неизречените ми размишления.
— Няма да успеят да ме проследят дотук — казва той, което ми навява мисълта, че явно всички войници са оборудвани с някакъв вид проследяващо устройство. Чудно ми е защо ли аз нямам.
Съмнително е, че се измъкнахме така лесно.
— Следят местонахождението на всеки войник с невидимо средство — обяснява той. Свиваме наляво по поредната тясна алейка. Слънцето тъкмо потъва зад хоризонта. Питам се къде ли сме. На какво ли разстояние от лагерите на Възобновителите, че наоколо не се виждат хора. — Представлява специален серум, който се инжектира венозно. — Продължава той. — Проектиран е така, че да действа в единство с естествените процеси в тялото. Ако умра например, ще предаде съответния сигнал. Идеален е за изчисляване броя на загиналите в битка войници. — Поглежда ме с ъгълчето на окото си. Изпраща ми онази леко крива усмивка, която искам да целуна.
— Как успя да го заблудиш?
Усмивката му се разширява. Показва с ръка околността.
— Някога тук имаше ядрена електроцентрала. Един ден тя се взриви.
Очите ми се разширяват дотолкова, че сякаш заемат цялото ми лице.
— Кога се е случило това?
— Преди около пет години. Сметоха всичко под килима доста бързо. Скриха инцидента от медиите, от народа. Никой не знае със сигурност какво точно е станало. Но дори радиацията е достатъчна да убие човек. — Той прави пауза. — Вече е имало такива случаи.
Той спира намясто.
— Минавал съм от тук поне милион пъти, а ми няма нищо. Уорнър често ме изпращаше да събирам проби от пръстта. Искаше да проучи ефектите от радиацията. — Той прокарва пръсти през косата си. — Мисля, че се е опитвал да преобразува токсичния материал в някаква отрова. При първото ми идване Уорнър беше решил, че съм умрял. Проследяващият серум предава информация до всичките ни главни технически системи и задейства аларма при загубата на войник. Знаеше, че ме изпраща на рискована мисия, затова едва ли новината за смъртта ми го е изненадала особено. Завръщането ми обаче определено го изненада. — Той свива рамене така, сякаш смъртта му би била незначима подробност. — Нещо в тукашните химикали противодейства на серума на молекулярно ниво. Така че в общи линии… в момента всички ме мислят за мъртъв.