— Уорнър няма ли да се досети, че може да си тук?
— Не е изключено. — Той поглежда с присвит поглед към гаснещата слънчева светлина. Сенките ни са издължени и неподвижни. — Но не е изключено и да са ме застреляли. При всички случаи ще си спечелим малко време.
Той ме хваща за ръка и ми се усмихва широко, но в същия момент една мисъл връхлита в съзнанието ми.
— Ами аз? — изстрелвам. — Няма ли да ме убие радиацията? — Надявам се да не звуча толкова притеснена, колкото в действителност съм. Никога досега не съм изпитвала такава нужда да живея. Не искам да загубя всичко толкова скоро.
— О… не! — поклаща глава той. — Извинявай, пропуснах да ти спомена нещо важно. Една от причините Уорнър да иска проби от тукашната пръст е, че и ти си неподатлива на радиацията. Той те изучаваше. Каза, че открил тази информация в болничния ти картон. Че са те подлагали на експерименти…
— Но никой не е…
— …вероятно без твое знание, но въпреки че тестът за радиоактивност се оказал положителен, ти си била в добро биологично състояние. В организма ти нямало нередности.
В организма ти нямало нередности.
Твърдението му е толкова нелепо, че прихвам в смях. Опитвам да потуша изумлението си.
— В организма ми нямало нередности? Сигурно се шегуваш?
Адам се взира в мен толкова дълго, че започвам да се изчервявам. Повдига брадичката ми, за да го погледна в очите. Синева синева синева… пронизваща ме като свредел. Гласът му е дълбок, нетрепващ.
— Май досега не те бях чувал да се смееш.
Така поразяващо прав е, че не знам как другояче да отвърна… освен с истината. Усмивката ми се изпъва в права линия.
— Смехът идва с живота. — Свивам рамене, опитвайки се да придам небрежност на думите си. — Досега не съм живяла истински.
Очите му не губят и капка от концентрацията си. Приковава ме намясто с мощната притегателна сила, извираща отвътре. Почти усещам как сърцето му тупти до кожата ми. Почти усещам как дъхът му достига белите ми дробове. Почти усещам вкуса му върху езика си.
Той си поема треперлива глътка въздух и ме придърпва към себе си. Целува върха на главата ми.
— Да вървим у дома — прошепва ми.
Двайсет и девета глава
У дома.
У дома.
Какво има предвид?
Отварям устни да задам въпроса си, а той ми отвръща само с лукава усмивчица. Засрамена съм, развълнувана, притеснена и нетърпелива. Стомахът ми е пълен с думкащи барабани, синхронизирани от ритъма на сърцето ми. Направо жужа от електрическо напрежение.
Всяка следваща стъпка ме води все по-надалеч от болницата, от Уорнър, от безполезното ми съществуване до този момент. Всяка следваща стъпка е плод на собствената ми воля. За пръв път в живота си вървя напред по своя воля, водена от надежда и любов, възхищение от красотата, водена от стремежа си да живея. Иска ми се да подскоча, да уловя полъха на вятъра и да заживея във вихрения му свят завинаги.
Имам чувството, че съм създадена да нося криле.
Адам ме отвежда в изоставена барака в покрайнините на дивото поле, обрасло с бурени и пощръклели храстовидни пипала, бодливи и противни, и по всяка вероятност отровни. Питам се дали тук е предвидил да отседнем. Влизам в мрачното помещение и примижавам. Пред очите ми се очертава силует.
Вътре има кола.
Примигвам.
Не просто кола. Танк.
Адам едва сдържа собственото си вълнение. Надниква към мен, за да види реакцията ми, и като че ли остава доволен от смайването ми. Думите започват да се ронят невъздържано от устата му.
— Убедих Уорнър, че съм повредил един от танковете, с които идвах дотук. Тези чудовища се захранват с електричество, затова му казах, че главният агрегат е аварирал при контакта с остатъчните химикали. Че нещо в атмосферата му е повлияло зле. Той изпрати човек да ме вземе с кола и заяви, че било най-добре да оставим танка на мястото му. — По устните му всеки момент ще се появи усмивка. — Уорнър ме изпращаше тук против волята на баща си и не искаше никой да научава, че е съсипал танк за 500 хиляди долара. Според официалния доклад е бил откраднат от бунтовници.