— Ами ако някой друг е минал оттук и е видял танка?
Адам отваря пасажерската врата.
— Цивилните не припарват до това място, а и никой друг войник не е стъпвал тук. Никой не искаше да се излага на радиацията. — Той килва глава на страни. — Това е една от причините Уорнър да ми повери наблюдението ти. Харесваше му идеята, че съм готов да умра в изпълнение на дълга си.
— Изобщо не му е минало през ума, че си способен на неподчинение — проронвам с разбиране аз.
Адам поклаща глава.
— Нито веднъж. А след случилото се с проследяващия серум вече знаеше, че тук стават необикновени неща. Собственоръчно деактивирах електрическата система на танка, за да не му хрумне да направи проверка. — Той кимва към металното чудовище. — Имах предчувствието, че един ден ще ми свърши добра работа. Човек винаги трябва да е подготвен.
Подготвен. Бил е подготвен още от самото начало. Да избяга. Да се измъкне.
Чудно защо ли.
— Ела тук — казва той със значително по-нежен глас.
Пресяга се към мен в смътната светлина, а аз се преструвам, че по едно щастливо съвпадение пръстите му се тръкват по голите ми бедра. Преструвам се, че не е великолепно да усещам как очите му се мъчат да избягват съдраните места по роклята ми, докато ми помага да се кача в танка. Преструвам се, че не забелязвам как ме гледа, докато и последната част от слънцето напуска хоризонта.
— Трябва да се погрижа за краката ти — прошепва той до кожата ми, наелектризирайки кръвта ми. За момент дори не разбирам какво иска да каже. И не ме интересува. Мислите ми са толкова непрактични, че чак ме изненадват. Никога досега не съм имала свободата да докосвам друго човешко същество. Не че някой е искал да усети ръцете ми върху себе си. Адам е съвършено ново изживяване.
Допирът с него е единственото нещо, за което искам да мисля.
— Драскотините не са кой знае колко дълбоки — продължава той, обхождайки с връхчетата на пръстите си прасците ми. Поемам си въздух. — Но ще трябва да ги почистим за всеки случай. Понякога е по-нерисковано да се порежеш с касапски нож, отколкото да се одраскаш на парче метал. Раната може да се инфектира.
Той вдига поглед. Ръката му вече е на коляното ми.
Аз кимвам, а не знам защо. Питам се дали тялото ми трепери и отвън, както и отвътре. Надявам се, че е прекалено тъмно да види колко пламнало е лицето ми — чувствам се неловко, задето с едно докосване по коляното може да ме подлуди. Трябва да кажа нещо.
— Май е най-добре да продължаваме, не смяташ ли?
— Аха. — Той вдишва дълбоко и като че ли си възвръща самообладанието. — Да. Трябва да вървим. — Оглежда се сред вечерната светлина. — Разполагаме с известно време, преди да установят, че съм жив. И е добре да го използваме в наша полза.
— Да, но тръгнем ли си оттук, няма ли проследяващият серум да се задейства отново? Няма ли да се досетят, че не си мъртъв?
— Не. — Той заема шофьорското място и опипва с пръсти таблото. Няма ключ, само копче за запалване на двигателя. Чудно ми е дали то не идентифицира Адам по отпечатъка от палеца му. Чува се тихо свистене и машината оживява с мощен рев. — На Уорнър му се налагаше да подновява серума ми при всяко мое връщане. Развали ли се веднъж, край с него. — Той се усмихва широко. — Така че сега е моментът да се омитаме оттук.
— Но накъде? — питам най-сетне.
Той включва на скорост, преди да ми отговори.
— Към вкъщи.
Трийсета глава
— Имаш къща? — прекалено изумена съм, за да се държа възпитано.
Адам се засмива и изкарва танка от полето. Гигантската машина е учудващо бърза, учудващо пъргава и безшумна. Двигателят мърка кротко и се питам дали именно заради това не са преминали от бензин на електричество. Определено по този начин грамадата е по-ненатрапчива.
— Не съвсем — отвръща той. — Но поне е някакъв дом.
Искам да го попитам и не искам да го попитам, имам нужда да го попитам и не смея да го попитам. Трябва да го попитам. Намирам сили.
— Бащ…
— Почина преди известно време. — Усмивката е паднала от лицето му. Гласът му е натежал от нещо, което само аз мога да разпозная. Болка. Горчивина. Гняв.
— А…