Пътуваме в мълчание, всеки от нас е погълнат в собствените си мисли. Не смея да попитам каква е била съдбата на майка му. Просто се чудя как е станал толкова свестен човек с такъв жалък баща. Чудя се и защо е влязъл в армията, при положение че я мрази така. Точно в момента обаче ме е срам да попитам. Не искам да нарушавам емоционалните му граници.
И аз самата си имам поне милион.
Заглеждам се през прозореца и напрягам очи да видя откъде минаваме, но не разпознавам кой знае какво, освен окаяната пустинна шир, към чиято гледка вече съм привикнала. Тук няма цивилни: твърде далеч сме от Възобновените селища и жилищните сгради. Мярвам един патрулиращ танк на около трийсетина метра от нас, но като че ли танкистът не ни забелязва. Адам кара без светлини, навярно за да не привлича излишно внимание. Чудя се как изобщо управлява. Луната е единственият източник на светлина, озаряващ пътя ни.
Наоколо тегне злокобна тишина.
За секунда позволявам на мислите си да се понесат обратно към Уорнър — какво ли се случва в момента, колко ли хора ме издирват, на какво ли е готов, за да си ме върне? Иска да види Адам мъртъв. Мен иска да залови жива. Няма да спре, докато не съм в негов плен.
За нищо нищо нищо на света не бива да разбира, че допирът ми не е смъртоносен за него.
Представям си какво би ми сторил, ако има достъп до тялото ми.
Поемам си бърза, рязка, треперлива глътка въздух и се замислям дали да не кажа на Адам за случилото се. Не. Не. Не. Не. Стисвам очи и се питам дали не съм си въобразила всичко. Цареше пълен хаос. Разсъдъкът ми беше на сто места. Може би така ми се е сторило. Да.
Може би така ми се е сторило.
Достатъчно странно е, че Адам може да ме докосва. Вероятността да съществуват двама души, неподатливи на убийствения ми допир, не ми се струва допустима. Всъщност, колкото повече я обмислям, толкова повече се уверявам, че сигурно съм се объркала. Какво ли не може да е докоснало крака ми. Например чаршафът, с който Адам бе счупил прозореца. Или пък възглавницата, паднала от леглото. А може би захвърлената на пода ръкавица на Уорнър. Да.
Няма начин той да ме е докоснал, защото, ако беше така, щеше да изкрещи в агония.
Като всички останали.
Ръката на Адам се плъзва тихомълком в моята и аз стисвам пръстите му и с двете си ръце, внезапно изпитала нуждата да се уверя, че наистина понася допира ми… внезапно изпитала нуждата да погълна цялото му същество до последната капчица, да се насладя на всеки непознат ми досега момент. Изведнъж ме спохожда тревогата, че може би това странно явление си има срок на годност. Часовникова стрелка, удряща полунощ. Карета от тиква.
Мисълта, че мога да го загубя
Мисълта, че мога да го загубя
Мисълта, че мога да го загубя, е равностойна на 100 години самота, които не искам дори да си представям. Не искам ръцете ми да останат без топлината му. Без допира му. Без устните му, божичко, устните му, устата му по врата ми, тялото му, увито около моето, скрепяващо всичките ми части, сякаш за да потвърди, че не съм се родила напразно.
Прозрението е като махало с размера на луната. Не спира да се блъска в мен.
— Джулиет?
Преглъщам куршума в гърлото си.
— Да?
— Защо плачеш…? — Гласът му е почти толкова нежен, колкото ръката му, докато се освобождава от хватката ми. Той докосва сълзите, търкулнали се по лицето ми, а аз съм толкова засрамена, че едва намирам думи да му отговоря.
— Ти можеш да ме докосваш — произнасям на глас за пръв път, проумявам за пръв път. Вече шепна. — Можеш да ме докосваш. Грижа те е за мен, а не разбирам защо. Държиш се мило с мен, а не си длъжен. Собствената ми майка не ме обичаше достатъчно, че да… д-да… — Гласът ми пресеква и аз стисвам устни. Залепвам ги една за друга. Принуждавам се да остана неподвижна.
Аз съм скала. Статуя. Движение, замръзнало във времето. Ледът не чувства нищо.
Адам не отговаря, не казва и дума, докато не се отбива от пътя, влизайки в стар подземен паркинг. Осъзнавам, че сме достигнали едни от останките на някогашния цивилизован свят, но под земята е непрогледен мрак. Очите ми не разпознават почти нищо и за пореден път се чудя как ли се справя Адам. Погледът ми попада върху осветеното екранче на таблото и се досещам, че танкът е снабден с апарат за нощно виждане. Естествено.
Адам изгася двигателя. Чувам въздишката му. Още се мъча да намеря очертанията на силуета му, когато усещам едната му ръка върху бедрото си, докато другата се изкачва нагоре по тялото ми в търсене на лицето ми. Топлина облива крайниците ми досущ като разтопена лава. Пръстите на краката и ръцете ми изтръпват и с усилие потушавам трепета, напиращ да разтърси цялото ми тяло.