— Джулиет — прошепва той и осъзнавам колко близо е до мен. Не знам защо още не съм се изпарила във въздуха. — Открай време сме сами срещу света. — Казва той. — Винаги е било така. Аз съм виновен, че ми отне толкова време да предприема някакви мерки.
— Не — поклащам глава аз. — Не си виновен ти…
— Напротив. Влюбих се в теб много отдавна. Просто нямах куража да направя нещо по въпроса.
— Защото съм можела да те убия.
Той се засмива тихо.
— Защото не смятах, че съм достоен за теб.
Аз съм едно късче почуда, изковано с живителна мощ.
— Какво?
Той допира носа си в моя. Сгушва лице в извивката на врата ми. Увива кичур от косата ми около пръстите си, а аз не мога, не мога, не мога да дишам.
— Толкова си… добра — прошепва той.
— Но ръцете ми…
— Никога не са навредили на никого.
Тъкмо се каня да оспоря, когато той се поправя.
— Не и умишлено. — Той се обляга назад. Виждам съвсем смътно как потърква врата си. — Нито веднъж не се защити. — Проронва след малко. — Винаги съм се питал защо. Нито веднъж не викна, не се ядоса и не обиди някого. — Изрича го и знам, че сме се върнали в трети-четвърти-пети-шести-седми-осми-девети клас отново. — Но, дявол да го вземе, сигурно си изчела милион книги. — Сигурна съм, че го казва с усмивка. Умълчава се за момент. — Не закачаше никого, а всеки ден беше подвижна мишена. Можеше да отвърнеш на ударите. Да си отмъстиш на всеки, на когото пожелаеш.
— Не искам да наранявам никого. — Гласът ми е по-тих от шепот. Не мога да прогоня образа на осемгодишния Адам от главата си. Свит на пода. Прекършен. Изоставен. Ридаещ в прахоляка.
На какво ли не са способни хората за малко власт.
— Затова и никога няма да си онова, в което Уорнър иска да те превърне.
Взирам се в някаква точка в мрака с изтерзавано от мисли съзнание.
— Защо си толкова сигурен?
Устните му са така близо до моите.
— Защото продължава да ти пука за света.
Аз въздъхвам, той ме целува дълбоко и стихийно… и необуздано. Ръцете му обхващат гърба ми, накланяйки тялото ми, докато не се озовавам в почти хоризонтално положение, но нямам нищо против. Главата ми е на седалката, той е надвесен над мен, ръцете му са вкопчени в бедрата ми под разкъсаната рокля и ме близват милион пламъци от желание, така свирепо, че едва успявам да си поема въздух. Той е гореща вана, кратка въздишка, пет летни дни, тикнати в петте пръста, пишещи разкази по тялото ми. Аз съм окаяна плетеница от нерви, разбиващи се в него, контролирани от струящ през сърцевината ми електрически поток. Уханието му щурмува сетивата ми.
Очите му
Ръцете му
Гърдите му
Устните му
са до ухото ми, когато проговаря.
— Пристигнахме, между другото. — Сега диша по-учестено, отколкото докато бягаше от смъртта. Усещам туптенето на сърцето му до гръдния си кош. Думите му са насечен шепот. — Май е най-добре да влезем вътре. По-безопасно е. — Но не помръдва от мястото си.
Почти не проумявам за какво говори. Просто кимвам — по-скоро разлюлявам глава върху раменете си, и чак тогава се досещам, че не ме вижда. Опитвам да си върна говора, но съм твърде съсредоточена върху пръстите, които плъзва надолу по бедрата ми, за да съставя изречение. Нещо в пълния мрак, в пълната слепота за околния свят ме опиянява с покоряващия си шемет.
— Да — скалъпвам едва.
Той ми помага да се изправя до седнало положение и опира чело в моето.
— Извинявай — проронва. — Изключително трудно ми е да се въздържам. — Гласът му е опасно дрезгав, думите му гъделичкат кожата ми.
Позволявам на ръцете си да се плъзнат под тениската му и го усещам как се стяга и преглъща. Проследявам с пръсти съвършено изваяните очертания на тялото му. Съставено е само от чисти мускули.
— Не е нужно — казвам му.
Сърцето му препуска така стремглаво, че не мога да отлича ритъма му от този на моето. Въздухът помежду ни е нажежен до 3000 градуса. Пръстите му са върху извивката точно под тазобедрената ми става и си играят с оскъдното парче плат, което ме поддържа в що-годе пристоен вид.
— Джулиет…
— Адам?
Вдигам рязко глава от изненада. Страх. Тревога. Адам спира да се движи, замръзва пред мен. Не знам дали диша дори. Озъртам се наоколо, но не откривам лицето, с което да свържа гласа, произнесъл името му, и започвам да изпадам в паника, а Адам отваря вратата със сила и изхвърчава навън, преди отново да чуя същия глас.
— Адам… ти ли си?
Момче.
— Джеймс!
Приглушеният звук от сблъсъка на две тела, на два гласа, твърде щастливи, за да крият опасност.