— За какво?
— Ей, май е най-добре да влезем вътре. — Адам се прокашля многозначително. — Само ще отскоча да взема багажа ни… — И се спуска към танка. Аз не отлепям поглед от Джеймс. Той пък не прикрива любопитството си.
— На колко години си?
— На 17.
Той кимва.
— И Адам така ми каза.
Наежвам се.
— Какво друго ти е казал Адам за мен?
— Каза, че и ти си нямала родители. Че и ти си като нас двамата.
Сърцето ми е бучка масло, забравено под горещото лятно слънце. Гласът ми омеква.
— Ами ти на колко години си?
— Ще навърша 11 догодина.
Усмихвам се широко.
— Тоест си на 10?
Той кръстосва ръце пред гърдите си. Намусва се.
— Ще навърша 12 след две години.
Мисля, че вече обичам това хлапе.
Светлината в кабината на танка угасва и за момент се потапяме в абсолютна тъмнина. Чува се тихо щракване и бледа кръгла светлинка озарява помещението. Адам е извадил фенерчето си.
— Ей, Джеймс. Предлагам ти да водиш.
— Да, сър! — Той спира рязко пред краката на Адам, отдава чест с пресилено движение и хуква с такава скорост, че просто е изключено да го настигнем. Не мога да удържа усмивката си.
Потегляме напред и ръката на Адам пропълзява в моята.
— Добре ли си?
Аз стисвам пръстите му.
— Казал си на десетгодишния си брат за магическите ми сили?
Той се разсмива.
— Казвам му доста неща.
— Адам?
— Да?
— Не е ли къщата ти първото място, където Уорнър би те потърсил? Не е ли опасно да идваме тук?
— Има логика. Само дето според личното ми досие нямам дом.
— Ами брат ти?
— Уорнър ще погне първо него. По-сигурно е да го държа под око. Уорнър знае, че имам брат, но не и къде се намира. А докато научи, в което не се и съмнявам, ще имаме време да се подготвим.
— За война?
— За отбрана. Да. — Дори на оскъдната светлина в това непознато място виждам решителността, даваща му сили. Тя събужда у мен желанието да запея.
Затварям очи.
— Чудесно.
— Какво се мотаете толкова? — провиква се Джеймс в далечината.
И двамата тръгваме към него.
Паркингът е разположен под стара, изоставена офис сграда, удавена в сенки. Противопожарният изход ни извежда директно на приземния етаж.
Джеймс е толкова развълнуван, че подскача нагоре-надолу по стълбището, изтичвайки няколко крачки пред нас, но само за да се втурне наобратно и да се оплаче от бавния ни ход. Адам го сграбчва откъм гърба и го вдига във въздуха със смях.
— Ще си счупиш врата.
Джеймс негодува, но не особено убедително. Прекалено щастлив е, че големият му брат си е у дома.
Усещам остър бодеж от отдавна забравено чувство в сърцето си. Болката е горчиво-сладка и неясна. Обземат ме едновременно странна топлина и чувство на скованост.
Адам набира някакъв код върху клавиатурата до масивна стоманена врата. Чува се приглушено изщракване, кратко пиукане и той завърта дръжката.
Очите ми не вярват на гледката, която ме посреща вътре.
Трийсет и втора глава
Пред мен се открива голяма всекидневна, просторна и луксозна. Дебел килим, тапицирани столове, диван, долепен до едната стена. Зелени, червени и оранжеви цветове, лампи, осветяващи с топъл блясък обширното пространство. В по-уютен дом не съм стъпвала. Няма място за сравнение със студените, самотни спомени от детството ми. Обхваща ме толкова внезапно чувство на покой, че чак се плаша.
— Харесва ли ти? — Адам се усмихва насреща ми, несъмнено разведрен от изражението на лицето ми. Аз съумявам да вдигна долната си челюст от пода.
— Невероятно е — казвам аз, незнайно дали на глас, или наум.
— Адам го направи — заявява Джеймс с гордост, надувайки гърди малко повече от необходимото. — Специално за мен.
— Не съм го направил — възразява Адам с тихо кискане. — Просто… го поспретнах.
— И живееш тук самичък? — питам Джеймс.
Той пъхва ръце в джобовете си и кимва.
— Бени ми гостува често, но през повечето време съм сам. И все пак съм голям щастливец.
Адам оставя мешките ни на дивана. Прокарва пръсти през косата си и наблюдавам как мускулите по гърба му се стягат, сближават се. Наблюдавам как въздъхва, прогонвайки напрежението от тялото си. Знам отговора, но въпреки това задавам въпроса си.
— Защо си щастливец?
— Защото си имам редовен посетител. Никое от другите деца си няма посетители.
— Има и други деца наоколо? — Дано не изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.