Джеймс кима така отривисто, че главата му направо подскача върху раменете му.
— О, да. По цялата улица. Всички деца са тук. Ама аз съм единственият със собствена стая. — Той разтваря ръце, сякаш да обхване помещението. — Всичкото това е мое, защото Адам ми го осигури. Другите обаче живеят заедно. Имаме и училище… уж. А Бени ми носи пакетите с храна. Адам казва, че мога да си играя с другите деца, но не мога да ги каня у нас. — Той свива рамене. — Не ми пречи.
Реалността зад думите му се разлива като отрова в дъното на стомаха ми.
Улица, отредена за осиротели деца.
Чудя се как ли са загинали родителите им. Не се чудя дълго.
Оглеждам стаята и откривам скътани в единия ъгъл малък хладилник с малка микровълнова печка отгоре, както и няколко шкафа за съхранение на провизии. Адам е надонесъл цял куп неща — какви ли не консерви и трайни хранителни продукти. И двамата сме си взели тоалетни принадлежности и по няколко ката дрехи. Подсигурили сме се поне за известно време.
Джеймс изважда станиолова кутия от хладилника и я пъхва в микровълновата.
— Почакай… Джеймс… недей… — опитвам да го спра аз.
Очите му са широки, замръзнали.
— Какво?
— Станиолът… не бива… не бива да слагаш метал в микровълновата…
— Какво е микровълнова?
Примигвам толкова много пъти, че стаята започва да се върти пред очите ми.
— Как…?
Той вдига капака на кутията и ми показва малкото кубче вътре. Прилича на кубче бульон. Посочва го и кимва към микровълновата печка.
— Няма страшно. Винаги го слагам в Автомата. Нищо няма да стане.
— Уредът манипулира молекулярния състав на храната и увеличава размера ѝ. — Адам е застанал до мен. — Няма почти никаква хранителна стойност, но пък те засища за по-дълго.
— И е евтина! — добавя Джеймс с широка усмивка, връщайки кутията в странния уред.
Смаяна съм от настъпилите промени. Хората са паднали толкова ниско, че фабрикуват дори храната си.
Измъчват ме толкова въпроси, че съм напът да се пръсна. Адам стисва нежно рамото ми и прошепва:
— Ще поговорим по-късно, обещавам ти. — Но аз съм енциклопедия с прекалено много празни страници…
Джеймс заспива с глава в скута на Адам.
След като изяде храната си, не спря да говори за "уж" училището си и "уж" приятелите си, за Бени, възрастната дама, която се грижела за него и която "май харесва Адам повече от мен, ама понякога ми носи тайничко захар, така че не се сърдя". Вечерният час важи за всички. Само на войниците е позволено да излизат навън след залез слънце, като всеки от тях е въоръжен и инструктиран да стреля по свое усмотрение.
— Някои хора получават повече храна и разни други работи от останалите — извести ме Джеймс, но това навярно се дължи на факта, че отношението към всеки човек се определя в зависимост от приноса му към делото на Възобновителите, а не от това, че е живо същество с правото да се храни.
Сърцето ми се пропукваше все повече и повече с всяка негова дума.
— Нали не ти пречи, че съм голям бъбривец? — Той прехапа долната си устна и заоглежда лицето ми.
— Никак даже.
— Всички разправят, че много съм плямпал — сви рамене той. — Ама какво да направя, като имам толкова много за казване?
— А, като стана дума за това… — прекъсна го Адам — …не бива да казваш на никого, че сме тук, ясно?
Устата на Джеймс замръзна в отворено положение. Той примигна няколко пъти. Впери въпросителен поглед в брат си.
— Дори на Бени?
— На никого — повтори Адам.
За един кратък миг в очите му проблесна нещо като неподправено разбиране. Десетгодишен хлапак, на когото може да се има абсолютно доверие. Той кимна веднъж, а после още веднъж.
— Дадено. Кракът ви не е стъпвал тук.
Адам приглажда назад няколко своенравни кичура коса от челото на Джеймс. Гледа спящото лице на брат си, сякаш се опитва да запамети всеки един щрих от маслена картина. Наблюдавам го как наблюдава Джеймс.
Питам се дали подозира, че държи сърцето ми в ръката си. Поемам си несигурна глътка въздух.
Адам вдига поглед, а аз свеждам моя, и двамата сме засрамени, всеки по своята си причина.
Той прошепва:
— Май е най-добре да го слагам в леглото — но не помръдва от мястото си. Джеймс спи дълбоко, дълбоко, дълбоко.
— Кога е била последната ви среща? — питам аз с предвидливо тих глас.
— Преди около шест месеца. — Пауза. — Но пък често си говорехме по телефона. — Лека усмивка. — Разказал съм му доста за теб.
Изчервявам се. Преброявам пръстите си, за да се уверя, че всичките са по местата си.