— Не е ли следял Уорнър обажданията ви?
— Да. Но Бени има секретна линия, пък и гледах да говоря в телеграфен стил. Както и да е, Джеймс знае за теб от дълго време.
— Наистина ли…? — Смъмрям се за любопитството си, но просто не мога да се сдържа. В стомаха ми пърха цял рояк пеперуди.
Той вдига поглед, извръща го настрани. Заковава го в моя. Въздъхва.
— Джулиет, издирвам те още от деня, в който изчезна.
Миглите ми връхлитат върху веждите ми, долната ми челюст пада в скута ми.
— Тревожех се за теб — казва тихо той. — Не знаех какво възнамеряват да правят с теб.
— Защо? — възкликвам, преглъщам, препъвам се в думите си. — Защо те е било грижа?
Той се отпуска назад върху дивана. Прокарва свободната си ръка през лицето си. Сезоните се сменят. Звезди се взривяват. Някой стъпва на луната.
— Знаеш ли, че до ден-днешен си спомням първия ти ден в училище? — От гърлото му се изтръгва тих, безрадостен смях. — Може би, защото бях прекалено млад или пък защото не познавах света, но нещо в теб моментално ме привлече. Просто умирах да съм близо до теб… в теб имаше една… една доброта… каквато липсваше в моя живот. Сърдечност, каквато не срещах у дома. Просто исках да чуя гласа ти. Да ме погледнеш, да ми се усмихнеш. Всеки божи ден си обещавах, че ще те заговоря. Исках да те опозная. Но всеки ден се събуждах все същият страхливец. Докато не изчезна безследно. Бях чувал слуховете, но не им вярвах. Знаех, че не би наранила никого. — Той свежда поглед. В земята зейва бездна и аз пропадам в нея. — Сигурно звучи налудничаво. — Казва накрая с плах глас. — Да изпитвам толкова силни чувства към теб, без да сме разменили и по дума. — Усещам колебанието му. — Но просто не можех да те прогоня от мислите си. Не спирах да се чудя къде са те отвели. Какво ще ти се случи. Боях се, че няма да се защитиш.
Умълчава се за толкова дълго време, че ми се иска да прехапя езика си.
— Трябваше да те открия — прошепва накрая. — Разпитвах кого ли не, но никой нямаше отговор. Светът продължаваше да се разпада пред очите ни. Положението се влошаваше, а аз не знаех как да постъпя. Трябваше да се грижа за Джеймс и да подсигуря прехрана за двама ни, както и да реша дали да се запиша в армията, но така и не забравих за теб. Не спрях да се надявам — проронва колебливо той, — че един ден ще те видя отново.
Забравила съм целия си речник. Джобовете ми са пълни с букви, които не мога да нанижа в логичен ред, и изпитвам толкова отчайваща нужда да кажа нещо, че всъщност не казвам нищо, а сърцето ми е напът да изскочи от гръдния ми кош.
— Джулиет…?
— Намери ме. — Няколко срички. Един смаян шепот.
— Сърдиш ли ми се?
Вдигам очи и чак сега осъзнавам, че е притеснен. Разтревожен. Несигурен как ще реагирам на признанието му. Не знам дали да се смея, или да плача, или да целуна всеки сантиметър от тялото му. Искам да заспя под звука от туптенето на сърцето му, ехтящ наоколо. Искам да знам, че вечно ще е невредим, дишащ, силен, със здрав разум и тяло.
— Ти си единственият човек, когото някога го е било грижа за мен. — Очите ми плувват в сълзи и аз мигвам, за да ги прогоня, и усещам горещината им в гърлото си, и всичко всичко всичко ме боли. Тежестта на целия ден се стоварва върху плещите ми, заплашва да изпотроши костите ми. Искам да крещя от щастие, от агония, от радост и от липса на справедливост. Искам да докосна сърцето на единствения човек, който някога е давал пет пари за мен.
— Обичам те — прошепвам. — Повече, отколкото си способен да проумееш.
Очите му са среднощен миг, изпълнен със спомени, единствените прозорци към моя свят. Челюстта му е стегната. Устните му са стиснати. Той ме поглежда и опитва да прочисти гърлото си, а аз виждам, че му трябва момент, за да се съвземе. Казвам му, че май е време да сложи Джеймс в леглото. Той кимва. Вдига братчето си до гърдите си. Става на крака и понася Джеймс към килера, преустроен в спалня.
Гледам го как се отдалечава с единствения си жив роднина и проумявам защо се е записал в армията.
Знам защо е понесъл да бъде крепостник на Уорнър. Знам защо се е забъркал в ужаса на войната, защо е копнял да избяга, защо е бил готов да изчезне при първа възможност. Защо е толкова решен да се бори.
Защото се бори за много повече от собствения си живот.
Трийсет и трета глава
— Нека погледна драскотините ти.
Адам стои пред вратата на Джеймс с ръце в джобовете. Носи тъмночервена тениска, плътно прилепнала по тялото му. Ръцете му са прецизно изваяни, професионално изписани с татуировки, които вече разпознавам. Той забелязва, че го оглеждам.