— Нямах избор — казва, проследявайки с поглед симетричните ленти, нарисувани с черно мастило по предмишниците му. — Трябваше да оцелеем някак. Това беше единствената професия, с която можех да се захвана.
Пресрещам го по средата на стаята, докосвам с пръсти шарките по кожата му. Кимвам.
— Разбирам.
Той почти се засмива, за малко да се усмихне. Поклаща глава едва забележимо.
— Какво? — отдръпвам рязко ръката си.
— Нищо — ухилва се той. Плъзва ръка около кръста ми. — Просто още не мога да повярвам. Наистина си тук. В моя дом.
По врата ми пробягва гореща вълна и сякаш падам от стълба, държейки четка, потопена в боя. Нямам опит с комплиментите. Прехапвам устна.
— Къде ти направиха татуировката?
— Тези ли? — Пак поглежда към ръцете си.
— Не. — Аз се пресягам към тениската му и я повдигам така несръчно, че едва не го повалям. Той залита назад към стената. Набирам плата нагоре към шията му. Опитвам да потисна червенината, напираща да облее лицето ми. Докосвам гърдите му. Докосвам птицата. — Тази.
— О! — Той ме поглежда, но моите очи внезапно са привлечени от красотата на тялото му и брезентовите панталони, свлечени доста ниско по ханша му. Досещам се, че навярно е махнал колана си. Принуждавам очите си да се вдигнат нагоре. Позволявам на пръстите си да пропълзят надолу по коремните му мускули. Той поема стегната глътка въздух. — Не знам. — Отговаря. — Просто… непрекъснато сънувах една бяла птица. Някога птиците са летели, знаеше ли?
— Сънувал си я?
— Да. Постоянно. — Той се усмихва леко, въздъхва леко, потопен в спомени. — Беше хубав сън. Изпълнен с надежда. Искаше ми се да съхраня спомена за него, защото не знаех дали ще продължи вечно. Затова го запечатах върху себе си.
Покривам татуировката с длан.
— Сънувах същата птица почти всяка нощ.
— Същата птица? — Веждите му като че ли биха могли да докоснат небето.
Кимвам.
— Абсолютно същата. — Нещо, приличащо на прозрение, заема мястото си в пъзела. — Докато ти не се появи в килията ми. Оттогава не съм я сънувала. — Вдигам плах поглед към лицето му.
— Сигурно се шегуваш. — Но сам знае, че не е така.
Спускам тениската му и опирам чело в гърдите му. Вдишвам аромата му. Той незабавно ме придърпва към себе си. Отпуска брадичка върху главата ми и залепва дланите си по гърба ми.
Оставаме така, а покрай нас изтичат толкова години, че вече не си спомням света без неговата топлина.
Адам почиства раните ми в банята, разположена малко встрани от всекидневната. Представлява компактно помещение с тоалетна, мивка, малко огледалце и миниатюрен душ. Всичко е прекрасно. Когато излизам от банята, най-сетне освежена и облечена за лягане, Адам ме чака в тъмнината. На пода има одеяла и възглавници и имам чувството, че съм попаднала в рая. Толкова съм грохнала, че мога да проспя няколко века.
Лягам до него и той ме придърпва в обятията си. Температурата тук е значително по-ниска и Адам е съвършената пещ. Заравям лице в гърдите му и той ме притиска към себе си. Прокарвам пръсти по голия му гръб, усещам как мускулите се напрягат под допира ми. Отпускам ръка върху талията на панталоните му. Провирам пръст в една от гайките на колана. Вкусвам вкуса на думите върху езика си.
— Говорех искрено.
Дъхът му закъснява с малко. Сърцето му се ускорява с малко.
— За кое…? — Макар че отлично знае какво имам предвид.
Внезапно ме обзема свенливост. Слепота, прекомерна смелост. Нямам ни най-малка представа в какво се впускам. Знам единствено, че не искам ничии други ръце, освен неговите. Завинаги.
Адам се отдръпва назад и различавам контурите на лицето му съвсем смътно, очите му както винаги искрят в мрака. Проговарям, взирайки се в устните му.
— Не съм те молила да спираш. — Пръстите ми достигат копчето, придържащо панталоните му намясто. — Нито веднъж.
Той впива очи в мен, а гърдите му се повдигат и спадат по няколко пъти в секунда. Струва ми се почти вцепенен от изумление.
Навеждам се към ухото му.
— Докосни ме.
И той почти обезумява.
Лицето ми е в ръцете му и устните му са впити в моите, и той ме целува, и аз съм кислород, и той умира да ме вдиша. Тялото му е почти изцяло върху моето, едната му ръка е в косата ми, другата обхожда силуета ми, промъква се в свивката на коляното ми, за да ме придърпа по-близо, по-нависоко, по-плътно. Обсипва шията ми с целувки като късчета екстаз, прогаря ме с електрическата си енергия, възпламенява ме. На ръба съм да избухна от неописуемия трепет на всеки един момент. Искам да се гмурна във вътрешността му, да го изпитам с всичките си сетива, да се удавя във вълните вълшебство, обливащи същността ми.