Искам да вкуся пейзажа на тялото му.
Той взима ръцете ми и ги притиска към гърдите си, направлявайки пръстите ми надолу по тялото си, докато устните му срещат моите отново и отново, и отново… и потапят съзнанието ми в делириум, от който не искам да изплувам никога. Но и това не е достатъчно. Дори това не е достатъчно. Искам да се влея в него, да проследя очертанията на тялото му само с устни. Бурният ритъм на сърцето ми отеква във вените ми, унищожавайки самоконтрола ми, увличайки всичко в циклон от енергия.
Той се откъсва от мен, за да си поеме въздух, а аз го издърпвам към себе си, ненаситна, жадна, умираща за допира му. Ръцете му проникват под блузата ми, плъзвайки се по двете страни на тялото ми, докосвайки ме така, както не са дръзвали досега, и съм напът да изхлузя тениската си през глава, когато дочувам изскърцването на врата. И двамата замръзваме намясто.
— Адам…?
Усещам, че едва диша. Опитва да се снижи върху възглавницата до мен, но все още чувствам топлината му, близостта му, туптенето на сърцето му в ушите ми. Сподавям хиляди крясъци. Адам понадига глава. Опитва да проговори с нормален глас.
— Джеймс?
— Може ли да спя при вас?
Адам се изправя до седнало положение. Дишането му е тежко, но внезапно се е отрезвил.
— Разбира се, че може. — Пауза. Гласът му се забавя, омеква. — Да не би да сънуваш кошмари?
Джеймс не отвръща.
Адам скача на крака.
Дочувам приглушеното хлипане на десетгодишно гласче, но слабо различавам силуета на Адам, грабнал Джеймс в обятията си.
— Нали уж каза, че били попреминали — чувам го да прошепва, но думите му са грижовни, не укорителни.
Джеймс проронва нещо, което недочувам.
Адам го вдига на ръце и ми прави впечатление колко дребничък изглежда Джеймс в сравнение с брат си. Двамата се скриват в спалнята и след малко се връщат със завивките. Чак когато се озовава на сигурно местенце на метър разстояние от Адам, малкият се предава на изтощението. Тежкото му дишане е единственият звук в стаята.
Адам се обръща към мен. За броени минути съм се превърнала в късче мълчание, смаяна, потресена, дълбоко ранена от рязкото завръщане в реалността. Чудя се на каква ли жестокост е станал свидетел Джеймс в крехката си възраст. Какво ли е преживял Адам, оставяйки го сам. Нямам представа как живеят хората в наши дни. Как оцеляват.
Адам погалва бузата ми. Поема ме в обятията си. Проронва "Съжалявам", а аз прогонвам думата с целувка.
— Всичко с времето си — казвам му.
Той преглъща. Сгушва се в извивката на шията ми. Вдишва. Пъхва ръце под блузата ми. Плъзва ги нагоре по гърба ми.
Аз сподавям стона си.
— Скоро.
Трийсет и четвърта глава
Снощи двамата с Адам умишлено оставихме два метра разстояние помежду си, но незнайно как се събуждам в прегръдката му. Дишането му е спокойно, равномерно, плавно, топъл повей в сутрешния въздух. Примигвам и надничам към новия ден, но вместо него ме посрещат чифт големи сини очи върху детско лице.
— Как така можеш да докосваш него? — Джеймс стърчи над нас със скръстени ръце, отново възприел амплоато на вироглав хлапак. По лицето му няма и следа от страх, от напиращи сълзи. Сякаш случката от предишната нощ изобщо не се е състояла. — Е? — Раздразнението му ме хваща неподготвена.
Отскачам от голия до кръста Адам с такава бързина, че го стряскам. Мъничко.
Той се пресяга към мен.
— Джулиет…?
— Ти докосваш момиче!
Адам се изправя толкова рязко, че се оплита в чаршафите и пада назад, опирайки се на лакти.
— Божичко, Джеймс…
— Заспал си до момиче!
Адам отваря и затваря уста няколко пъти. Поглежда мен. Поглежда брат си. Притваря очи и въздъхва. Прокарва пръсти през разрошената си коса.
— Не знам какво очакваш да кажа.
— Нали уж разправяше, че не можела да докосва никого. — Джеймс е извърнал подозрителен поглед към мен.
— Наистина не може.
— С изключение на теб?
— Точно така. С изключение на мен.
— Не може да докосва никого… освен теб.
— Именно.
— Безкрайно скалъпено ми звучи — отвръща Джеймс с присвити очи.
Адам се изсмива на глас.