Може би нещата могат да се променят.
Трийсет и пета глава
Джеймс е на училище, Адам е под душа, а аз съм забила поглед в купа със зърнена закуска, оставена ми от Адам. Струва ми се толкова нередно да закусвам с такава храна, при положение че на Джеймс му се налага да яде онова нещо с неясен произход в станиоловата кутия. Но Адам казва, че на Джеймс му се полагала определена дажба за всяко хранене през деня и законът го задължавал да я изяде. Ако го хванели да я пилее или изхвърля, можело да му наложат наказание. От всички сираци се очаквало да изяждат странната храна, приготвяна в Автоматите им. Според Джеймс "не била толкова зле".
Потрепервам леко в студения въздух и приглаждам с ръка косата си, все още влажна от сутрешния душ. Водата тук не е топла. Дори не е хладка. Направо е ледена. Топлата вода е лукс.
Някой блъска по вратата.
Скачам на крака.
Въртя се.
Въртя се.
Умирам от страх.
Намерили са ни, само това се върти в главата ми. Стомахът ми е размекнат каучук, сърцето ми — подивял кълвач, кръвта ми бушува като тревожна река.
Адам е под душа.
Джеймс е на училище.
Преравям брезентовата мешка на Адам, докато не откривам онова, което ми трябва. Два пистолета, по един за всяка ръка. Две ръце, в случай че пистолетите не свършат работа. Най-сетне съм облечена в дрехи, удобни за бой. Вдишвам дълбоко, умолявайки ръцете си да не треперят.
Блъскането по вратата се усилва.
Насочвам пистолетите към нея.
— Джулиет…?
Обръщам се, а погледът на Адам прескача от мен към пистолетите и към вратата. Косата му е мокра. Очите му са широко отворени. Той кимва към втория пистолет и аз му го подхвърлям без нито една дума.
— Ако беше Уорнър, нямаше да чука на вратата — казва той, макар че не сваля оръжието си.
Знам, че е прав. Уорнър би взривил вратата с експлозиви, би убил стотина души, за да се докопа до мен. Определено не би чакал да му отворя. Нещо в мен си отдъхва, но не смея да се отпусна напълно.
— Кой смяташ, че…?
— Може да е Бени… минава редовно да наглежда Джеймс…
— Но нали би трябвало да се досети, че е на училище по това време?
— Никой друг не знае къде живея…
Блъскането отслабва. Забавя се. От другата страна на вратата долита приглушен, гърлен звук на агония.
С Адам се споглеждаме.
Един последен юмрук се забива във вратата. Затишие. Още един стон. Глухо тупване от сблъсъка на тяло с дърво.
Изтръпвам.
Адам разрошва косата си с пръсти.
— Адам! — проплаква някой. Изкашля се. — Моля те, човече, ако си вътре…
Замръзвам. Гласът ми звучи смътно познат.
Гръбнакът на Адам се изопва моментално. Устните му са отворени, в очите му се чете недоумение. Той набира кода и завърта дръжката. Насочва пистолета към вратата, докато я отваря.
— Кенджи?
Кратко изхриптяване. Приглушен стон.
— Мамка му, човече, защо се забави толкова?
— Какво правиш тук, по дяволите? — Щрак. Почти нищо не виждам през тясната пролука на вратата, но явно Адам не се радва на гостенина. — Кой те изпраща? С кого си дошъл?
Кенджи изругава още няколко пъти под носа си.
— Погледни ме — настоява, макар че думите му звучат по-скоро умолително. — Сериозно ли мислиш, че съм дошъл да те очистя?
Адам се умълчава. Вдишва. Замисля се.
— Нищо не ме спира да пусна един куршум в гърба ти.
— Не бой се, братле. Вече си имам куршум в гърба. Или в крака. Или на някое друго шибано място. Хич не знам.
Адам отваря вратата.
— Ставай.
— Не се притеснявай, нямам против ти да извлачиш задника ми до вътре.
Адам стисва челюсти.
— Не искам да цапаш килима ми с кръв. Брат ми не бива да вижда такива неща.
Кенджи се изправя немощно и прекрачва прага с омекнали крака. Чувала съм гласа му веднъж, но никога не съм виждала лицето му. Е, моментът навярно не е подходящ за създаване на първо впечатление. Очите му са подпухнали, подути, лилави, от едната страна на челото му е зейнала голяма рана. Устната му е разцепена и кърви леко, а тялото му е прегърбено и рухнало. Диша насечено и при всяко движение потреперва от болка. Дрехите му са продрани, от кръста нагоре е само по потник, а атлетичните му ръце са обсипани с рани и синини. Учудвам се, че не е умрял от студ. Забелязва ме с голямо закъснение.
Спира намясто. Примигва. Устните му се разтягат в нелепа усмивка, помрачена единствено от болезнената гримаса на лицето му.