— Майко мила — казва той, все още поглъщайки ме с поглед. — Майко мила. — Опитва да се засмее. — Брато, ти си изперкал…
— Банята е ей там. — Адам е като камък.
Кенджи тръгва напред, но продължава да гледа назад. Насочвам пистолета към лицето му. Той се разсмива още повече, настръхва от болка, изхриптява.
— Брато, избягал си с откачалката! Избягал си с психясалата мацка! — провиква се той след Адам. — Мислех, че ме гъбаркат. Къде ти е бил акълът? Какво ще я правиш тая откачалка? Нищо чудно, че Уорнър те иска мъртъв… АУ, БОЖКЕ, по дяволите, човече…
— Тя не е откачалка. И не е глуха, кретен такъв.
Вратата се затваря след тях и вече долавям само приглушени откъслеци от спора им. Имам чувството, че Адам не иска да чувам онова, което трябва да каже на Кенджи. Или просто иска да ми спести крясъците.
Нямам представа какво прави Адам, но предполагам, че опитва да извади куршума от тялото на Кенджи и да обработи останалите му рани, доколкото е възможно. Адам е добре оборудван с медицински материали и има здрави и стабилни ръце. Чудя се дали е усвоил уменията си в армията. А може би всичко това е, за да се грижи за себе си…. Или за брат си. Има логика.
Общественото здравеопазване е мечта, която отдавна загубихме.
Държа пистолета в ръката си от близо час. Слушам крясъците на Кенджи от близо час, знам, защото обичам да отброявам изтичащите секунди. Нямам представа колко е часът. Мисля, че в стаята на Джеймс има часовник, но не искам да влизам там без разрешение.
Свеждам поглед към пистолета, към гладкия, солиден метал, и с изненада откривам, че ми е приятно да го усещам в ръката си. Чувствам го като продължение на тялото си. Вече не ме плаши.
По-скоро ме плаши фактът, че е възможно да го употребя.
Вратата на банята се отваря и Адам излиза с малка кърпа в ръце. Ставам на крака. Той ми отпраща вяла усмивка. Бръква в миниатюрния хладилник и в още по-мъничката му камера. Изважда няколко ледени кубчета и ги увива в кърпата. Отново се затваря в банята.
Аз сядам на дивана.
Днес вали. Небето плаче за нас.
Адам излиза от банята, този път с празни ръце, отново е сам.
Пак ставам на крака.
Той потърква челото си, тила си. Идва при мен до дивана.
— Съжалявам — казва.
Ококорвам очи.
— За какво?
— За всичко — въздъхва той. — Кенджи ми беше нещо като приятел във военната база. Уорнър е наредил да го измъчват, след като сме избягали. За да изкопчат информация.
Преглъщам тревогата си.
— Твърди, че не издал нищо… не че имаше какво да издаде. Във всеки случай — добре са го подредили. Нямам представа дали ребрата му са счупени, или просто натъртени, но поне успях да извадя куршума от крака му.
Хващам го за ръката. Стисвам я.
— Простреляли са го, докато им се е изплъзвал — продължава Адам след момент.
Тогава една мисъл се забива в съзнанието ми. Обзема ме паника.
— Проследяващият серум…
Адам кимва с натежали, угрижени очи.
— Има шанс да е повреден, но няма как да знам със сигурност. Знам само, че ако функционираше нормално, Уорнър вече щеше да е тук. Но не бива да рискуваме. Трябва да се покрием другаде и да се разделим с Кенджи.
Аз поклащам глава, впримчена между разбиващите се потоци на недоумението.
— Но как изобщо е успял да те открие?
Лицето на Адам се напряга.
— Разкрещя се, преди да смогна да го попитам.
— Ами Джеймс? — прошепвам аз, почти страхувайки се да повдигна въпроса.
Адам отпуска глава в дланите си.
— Веднага щом се прибере, потегляме. Можем да използваме времето дотогава да се подготвим. — Той среща погледа ми. — Не мога да оставя Джеймс. Тук вече не е в безопасност.
Докосвам бузата му и той се отпуска в дланта ми, притискайки я с ръка към лицето си. Затваря очи.
— Мътните ме взели…
С Адам се откъсваме един от друг. Лицето ми пламва и горещата вълна се разлива чак отвъд линията на косата ми. Адам изглежда ядосан. Кенджи стои облегнат на стената в коридорчето пред банята, долепил ледения компрес до лицето си. Вперил е поглед в нас.
— Можеш да я докосваш? Така де… мамка му, току-що те видях да я докосваш, ама това дори не е…
— Трябва да си вървиш — казва му Адам. — Вече си оставил химична диря, водеща право в моята къща. Сега ще трябва да се изнесем, а ти не можеш да дойдеш с нас.
— Ама ей… леле… чакай малко. — Кенджи се домъква до всекидневната, превивайки се при всеки натиск върху крака си. — Хич няма да ви забавям, човече. Сещам се за едно място. Сигурно място. Абе направо свръхсигурно място. Мога да ви заведа. Мога да ви покажа пътя. Познавам един тип.