Джанеса не можеше да вини подлизурковците от двора, че са напуснали палата. Те не бяха длъжни да са тук. Не бяха длъжни да останат, докато градът падне. По-добре, че избягаха — и без това не ѝ трябваха.
Тримата станаха на крака при появата ѝ и се поклониха, когато тя тръгна към масата. След като зае мястото си, се усмихна любезно на всеки от тях.
Сенешал Роган се усмихна в отговор, той никога не сваляше маската си. Баронеса Магрида бе не по-малко умела в преструвките, макар че лицето ѝ сякаш щеше да се пропука от усилието. Канцлерът Дуркет изглеждаше много смутен, дали защото още беше изплашен от нападението над нея, или защото нямаше търпение да избяга от двореца, трудно беше да се каже.
Слугите започнаха да внасят подносите и първото ястие — оскъдни порции овесена каша с мед — беше сервирано пред тях. Дуркет погледна неутешимо жалката порция, но когато Джанеса взе сребърната лъжица и започна да яде, той последва примера ѝ.
— Надявам се, че Ваше Величество е добре? — попита Роган.
Джанеса забеляза, че не е докоснал храната си. Усмихна му се, сякаш всичко беше наред — сякаш врагът не беше почти пред портите, сякаш никой не се опитваше да я убие, сякаш чужденци не искаха да узурпират трона ѝ.
— Разбира се, сенешале.
Той не каза нищо повече, но тя знаеше, че цели нещо. Дали беше научил за случилото се? Само Одака, Дуркет и стражите ѝ знаеха за Дравос. Положиха големи усилия всичко да остане в тайна, но тя знаеше, че работата на Роган е да научава неща, които другите искат да скрият.
Джанеса насочи вниманието си към купата пред нея. Въпреки че беше почти удавена в мед, кашата ѝ горчеше и тя нямаше апетит, но ядеше.
Не ѝ се разговаряше с гостите ѝ, но това бе за предпочитане пред неприятната тишина, която се спусна над масата, щом всички приключиха с кашата. Погледна към баронесата, която попиваше устните си със салфетка.
— Синът ви, лорд Магрида, няма ли да се присъедини към нас? — попита Джанеса и веднага съжали за въпроса си. Как ли щеше да приеме Изабел този интерес към Леон? Дано не като знак, че Джанеса е готова да му даде ръката си.
— Той е неразположен — отговори с усмивка баронесата. — Макар че ако беше тук и опиташе предложената храна, надали щеше да се почувства по-добре.
— Много хора в града няма да хапнат нищо тази вечер, баронесо. Трябва да сме благодарни за това, което имаме.
— Разбира се — отвърна Изабел. Дори да се беше смутила от отговора ѝ, не го показа. — Съвсем уместно е да понасяме лишения заедно с народа.
Неискреността ѝ беше почти очевидна.
— Не може да се каже, че гладуваме — отвърна Джанеса.
— Разбира се — каза Изабел. — А и някои от нас трябва да си пазят силите.
Какво значи това? Не може да е разбрала…
— Аз… сигурна съм, че…
Изабел се усмихна.
— Искам да кажа, че заради предстоящото изпитание трябва да пазите силите си. Няма да е от полза, ако посрещнете изтощена северните орди, Ваше Величество.
— Така е, но аз съм сигурна, че ще съм достатъчно силна за онова, което предстои.
— Завиждам на увереността ви. Де и ние да бяхме толкова сигурни в победата.
— Ако се страхувате от поражение, баронесо, мога да се погрижа да ви съпроводят далеч от Стийлхейвън, преди хуртите да дойдат. Вас и сина ви.
Баронеса Магрида продължи да се усмихва.
— В никакъв случай, скъпа моя. — Скъпа моя? — С Леон сме решени да останем и да ви предложим подкрепата си.
И как точно ще ме подкрепите? Като сина ти се търкаля цял ден в леглото и закача прислужниците или като ти ме дебнеш по коридорите и ме гледаш осъдително?
— Много сме ви благодарни за това, баронесо — отвърна Джанеса и вдигна чашата с вода в подигравателна наздравица.
Изабел вдигна своята чаша с вино и отпи, без да откъсва очи от Джанеса.
Когато поднесоха следващото ястие — пиле, пълнено с лимони върху канапе от ряпа, — Одака влезе в залата и мълчаливо зае мястото си вдясно от Джанеса.
— Извинете закъснението ми, Ваше Величество. — Озърна се към сенешал Роган, който се направи, че не забелязва, но Джанеса беше сигурна в противното.
— Разбира се, Одака. Сигурна съм, че трябва да се погрижиш за много неща.
Високият воин не отговори, само се взираше в Роган, който вдигна поглед от пилето, което човъркаше.
— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита той.
— Знаеш, че има. — Одака продължи да се взира в него през огромната маса.
Роган го гледаше спокойно. Тези двамата не се харесваха, но това не беше новост за Джанеса; и то не само защото и тя усещаше машинациите на Роган, за да се докопа до власт.