Тя искаше да каже, че е сигурна, че ще се сражават доблестно, че с такива смели и предани воини победата е сигурна. Но знаеше, че смелостта няма да е достатъчна, за да удържи онова, което прииждаше от север.
Тридесет и три
Уейлиън никога не беше стъпвал в Търговския квартал и със сигурност не очакваше да види това. Първо, той едва ли можеше да се нарече „квартал“, защото се простираше между Квартала на Короната и река Сторуей. Уейлиън очакваше да види оживление и глъчка, улици, огласявани от звънтене на чукове и жужене на триони, изпълнен с всякакви аромати въздух.
Всъщност улиците бяха почти пусти и смърдяха също толкова зле, колкото и останалата част на града. Той подмина пивоварна и кожарска работилница и смесените миризми почти преобърнаха стомаха му. Един ковач ковеше конски подкови до друг, който правеше медни обръчи за бъчви, и трясъкът на сражаващите се чукове създаваше такава нестройна шумотевица, че той беше принуден да си запуши ушите.
Трудно се ориентираше из тесните улички. Едва когато вече имаше чувството, че е обиколил всяка от тях, откри къщата, която търсеше.
Тя беше тясна и се издигаше между тъкачница и свещарница. За разлика от повечето жилищни сгради в тази част на града, изглеждаше стабилно построена; камъните бяха еднакви, дървото на вратата бе наскоро лакирано, а дръжката на мандалото беше полирана до блясък. На стената до вратата висеше бронзова табелка, на която беше гравирано: Секвеус Кале — писар. Уейлиън едва се сдържа да не размаха юмрук във въздуха от радост и почука три пъти на вратата.
Сякаш след цяла вечност се чу дрънчене на ключове и вратата се отвори със скърцане, ограничавана от дебела верига. Появи се печалното лице на старец. Чертите му бяха провиснали от възрастта, а сивата коса стигаше до брадичката му. На острия му нос имаше очила с дебели стъкла, които правеха очите му огромни.
— Да? — попита мъжът.
— Секвеус Кале? — попита Уейлиън.
— Аз съм, какво ще обичаш?
— Казвам се Уейлиън Грим. Изпращат ме от Кулата на Магистрите. Вашият чирак, Джозая Клум, трябва да дойде по спешност. — Уейлиън извади запечатания с восък свитък, който Гелредида му беше дала.
Секвеус го взе с разкривените си пръсти, когато Уейлиън го промуши през открехната врата, счупи печата с известни усилия и разви свитъка. Уейлиън гледаше как огромните му очи прелитат по редовете. Когато го прочете, старецът вдигна поглед и затръшна вратата в лицето му.
Е, браво на теб, Грим. Явно ставаш все по-добър! Магистра Гелредида ще се гордее с теб.
Въздъхна с облекчение, когато чу веригата да трака от другата страна на вратата и Секвеус отвори отново. Старецът не каза нищо, само се обърна и се затътри по коридора, а Уейлиън го последва.
Къщата миришеше на мухъл и на старо, всяка повърхност като че ли беше покрита с дебел слой прах. Коридорът беше опасан от лавици с книги чак до тавана, всеки рафт бе натъпкан до пръсване с древни подвързани с кожа томове. Секвеус беше натрупал по пода високи купчини жълтеещи свитъци и пергаменти с различни размери.
Уейлиън го последва в съседната стая. Светлина проникваше през четирите прозореца и пронизваше прашния въздух. Четири стабилни маси бяха подредени във формата на квадрат, като острови сред още купчини книги и пергаменти. До всяка маса седеше един от чираците на Секвеус, свел прилежно глава, а перата дращеха с калиграфска прецизност.
Трима от чираците бяха съсухрени и прегърбени. Така потънали в работата си, че приличаха на пародия на старците, в които един ден щяха да се превърнат. Със сигурност рано или късно щяха да заприличат на господаря си. Само един от тях още изглеждаше на истинската си възраст. Беше млад, с едри плещи и широка челюст.
— Джозая? — повика го Секвеус и най-едрият от чираците вдигна очи от пергамента, перото изглеждаше миниатюрно в ръката му. Не отговори, само ги гледаше безизразно. — Това е вестител от Кулата на Магистрите. Ще тръгнеш с него.
Джозая кимна послушно и се приближи. Уейлиън видя колко висок и едър е всъщност. Тази физика беше по-подходяща за тренировъчните плацове на рицарските ордени, където силата му щеше да бъде тренирана и калена, вместо да се хаби в кабинета на един стар учен.
— Здравей — каза му Уейлиън.
Момчето само го изгледа, сякаш му беше задал някаква много сложна загадка.
— Тръгвай, Джозая. Не карай магистрите да те чакат.
Уейлиън се обърна и го поведе към входната врата като крава, която трябва да бъде издоена.
Когато Секвеус затръшна вратата след тях, Уейлиън се обърна към Джозая.
— Няма за какво да се тревожиш — опита той да успокои младежа. — Мисля, че просто им трябват писари. Ще преценят уменията ти. Това е чудесна възможност, откъдето и да го погледнеш. Но съм сигурен, че ако предпочиташ да останеш при мастър Секвеус, те ще те разберат.