Уейлиън обаче не водеше Джозая в Кулата. Гелредида му беше наредила да отведе момчето на друг адрес в града.
Джозая само го погледна с дълбоко поставените си очи. Те вече не бяха така празни, а се взираха зорко и преценяващо. Уейлиън трябваше да признае, че това мъничко го притесни.
Кулата на Магистрите се намираше на североизток от Търговския квартал, а Уейлиън пое на юг. Момчето отначало вървеше кротко, но скоро стана ясно, че няма да го следва безропотно.
— Къде отиваме? — попита Джозая.
— Само малко отклонение — отвърна Уейлиън. — Няма за какво да се тревожиш.
— За втори път го казваш.
— Кое?
— „Няма за какво да се тревожиш“. Каза го вече два пъти. Което ме кара да мисля, че има за какво да се тревожа.
— Е…
— Какво става? — надигна глас Джозая. Той ставаше все по-заплашителен. Уейлиън ясно съзнаваше разликата в размерите им — Джозая лесно щеше да го повали на земята.
— Просто ще се отбия на едно място. Няма да продължи дълго.
Джозая се втренчи в него, сякаш търсеше някакви признаци за измама по лицето му. Уейлиън не можеше да стори друго, освен да отвърне на погледа му, докато едрото момче накрая се успокои.
— Добре тогава — каза той. — Да вървим.
Продължиха до северния край на Доковете. Морският въздух тук беше мразовит, студен вятър вълнуваше Мидралско море и свистеше из уличките на квартала. Уейлиън погледна крадешком листчето в ръката си, за да види пак адреса. Надяваше се, че ще го открие по-лесно от първия. Ако твърде много се замотаеше, щеше да проличи, че няма никаква представа къде отива.
За щастие, улиците на Доковете не бяха така заплетени като тези в Търговския квартал и Уейлиън скоро откри малката къща. Бръкна в джоба си за ключа и влязоха.
Въздухът вътре беше спарен, паяжините, които висяха от мебелите, приличаха на плътна дантела и бе очевидно, че от доста време никой не е влизал тук. Гелредида му беше казала да доведе Джозая и да я чакат, но колко дълго щеше да е това чакане? Как щеше да принуди този гигант да остане против волята си?
— Просто седни — каза му Уейлиън и избърса с ръка праха от един стол. — Няма да отнеме много време.
Изпита облекчение, когато Джозая седна, но после се запита какво да стори сега.
Вероятно трябва да започнеш някакъв очарователен разговор, Грими. Нали се сещаш — като разговорите, които вкарват дамите в леглото и свалят птичките от дърветата.
— Е, значи си писар? — каза той, защото не се сети какво друго да каже. — Сигурно е интересна работа.
— Не особено — отвърна Джозая и огледа стаята с отвращение. Уейлиън го разбираше — това място не можеше да се нарече дори дупка. — Всъщност е много скучно.
— Но старият мастър Секвеус изглежда мил човек.
— Той е заядлив, дърт глупак и колкото по-скоро пукне, толкова по-добре.
— Но сигурно е по-добре да работиш като писар, отколкото да правиш стрели за някакъв робовладелец — Уейлиън усещаше пробождане на жал, винаги когато си спомнеше за безпомощните сирачета в онази съборетина в Северната порта.
— Сигурно. Но не съвсем.
Уейлиън беше озадачен. Джозая очевидно не го беше грижа за Секвеус, нито осъзнаваше какъв късметлия е, че се е отървал от сиропиталището на Флетчър.
Озърна се към вратата, искаше му се Гелредида да се появи. Времето течеше много бавно и положението ставаше все по-смущаващо. С всеки изминал миг Джозая като че ли шаваше все повече на мястото си и се изнервяше.
— Виж какво — рече той и стана от стола си. — Няма да вися тук цял ден — в малката стаичка изглеждаше огромен.
— Но… няма да отнеме много време — отвърна Уейлиън, страхът му от провал пред Гелредида все още надмогваше страха му от Джозая.
— Това не е моя грижа. Предай почитанията ми на магистрите.
Тръгна към вратата, но Уейлиън се изпречи на пътя му. Опитът му да спре огромното момче беше комичен и той го знаеше.
— Може да си поговорим още малко — отчаяно искаше да го забави. — Какво беше да живееш в онзи приют? Сигурно ти е било трудно.
Джозая сбърчи чело.
— Беше точно толкова гадно, колкото си мислиш, но повече ме притеснява откъде знаеш, че съм бил там? Кой ти каза, че съм от сиропиталище? Кой ти каза, че съм бил едно от момчетата на Флетчър? Ако просто търсиш нови писари, откъде знаеш за миналото ми? И защо толкова се интересуваш от мен?
Отлични въпроси, Джозая. Ще ми се да можех да им отговоря.
— Ами… аз…
— Махай се от пътя ми.