Когато стигна до края на улица Слип, Раг не можа да се ориентира дали е пропуснала мястото, или не — мръсните улици, порутените къщи, момичетата, които подвикваха на клиенти. Беше странно. Лицата, гледките, звуците бяха същите, но сега ѝ се струваха някак различни. Или може би те си бяха същите, а тя се бе променила.
Вече не принадлежиш тук. Изобщо не биваше да идваш. Никога не поглеждай назад — това носи само болка. Защо просто не се върнеш при Гилдията? Тя е твоето семейство сега. Там ти е мястото. Но Раг не се обърна. Как би могла?
Продължи да върви по улицата с преметната на рамо торба, газеше в калта, сякаш никога не беше напускала това място. Когато видя „Бика“, усети тежест в стомаха си. Забави крачка, спря и се вгледа в покрива.
Ами ако са я намразили, защото си тръгна? Ами ако са ѝ изхвърлили нещата и са плюли на нея, защото ги изостави?
Ами ако не са го направили?
Имаше само един начин да разбере, не беше изминала целия този път, за да се поразходи. Стисна по-здраво торбата, прекоси улицата и тръгна по паянтовите стъпала, които проскърцваха, сякаш щяха да се разпаднат под краката ѝ. Беше го правила хиляди пъти, но никога не беше изпитвала такъв страх.
Когато стигна до ръба на покрива, имаше чувството, че те ще я чакат със скръстени на гърдите ръце и изпълнени с омраза очи. Но въпреки шума, който беше вдигнала по пътя си нагоре, никой не я чакаше. Само малката колибка от летви стоеше на плоския покрив.
Раг тръгна натам, без да се опитва да заглуши стъпките си. Когато се приближи, чу гласове, разговаряха бързо и тихо.
— Адски застудява — каза единият.
— Знам, че застудява, но нищо не можем да направим — отвърна друг.
— Трябва да поддържаме огъня.
— Ти го поддържай.
Раг познаваше тези гласове, но в тях имаше нещо различно. Вече не бяха безгрижни като преди. Това вече не беше добродушна препирня, звучеше почти като свада.
Тя надникна вътре. Вечно усмихнатото лице на Чирпи беше мрачно, докато се взираше в пепелта на угасналия огън. Малкият Тиджи беше пораснал; но бе още по-слаб и в лицето му имаше нещо хищно, сякаш беше видял твърде много лоши неща. Но най-много я притесни Мигс, който се беше свил на пода, а дългата му коса беше сплъстена по главата.
— Какво става тук, келеши такива? — попита тя. Очакваше да се обърнат и да започнат да се смеят или викат… или да направят нещо.
Момчетата дори не потрепнаха, само я изгледаха безизразно. Тя можеше да е всеки — можеше да е някой от Зелените куртки, дошъл да ги измъкне от колибата, — но на тях очевидно не им пукаше.
Раг се промъкна в малката колиба и седна на импровизираната пейка. Опита да се усмихне, но не можеше да откъсне очи от Мигс, който лежеше на пода.
— Какво му има? — попита тя и посегна да докосне лепкавата кожа на бузата му.
— Да не би да те интересува? — отвърна Тиджи.
Чирпи го сръчка.
— Има някаква треска. Не знаем какво да направим. Нямаме пари за лекар.
— И просто го оставихте да лежи тук — без одеяло?
— Нямаме одеяло. Какво да направим? — попита Чирпи.
— Ами Фендер? Къде е той?
Момчетата свиха рамене.
— Не сме го виждали от седмици — каза Тиджи.
Раг остави торбата си на пейката и клекна до Мигс.
— Добре ли си, малки приятелю? Как се чувстваш?
Той я погледна и се опита да се усмихне, но лицето му се разкриви от кашлица.
— Какво има в торбата? — попита Тиджи, докато Раг попиваше лепкавото чело на Мигс.
— Погледни — каза тя.
Докато тя се чудеше какво да стори за Мигс, другите двама започнаха да ровят из торбата ѝ и намериха изстиналия пай и хляба, които беше донесла. Имаше и малка бутилка с ейл, но момчетата се нахвърлиха на храната и не я забелязаха.
— Разделете я поравно — каза тя и бръкна в джоба на ризата си. Напипа една златна монета — единствената, която ѝ беше останала, — и за миг се запита дали сега е моментът да я използва.
За какво ще я пазиш? Няма да си купиш натруфени дрешки, нали? Мигс има нужда от помощ. Направи каквото трябва.
Тя се обърна и видя, че Чирпи и Тиджи вече са натъпкали устите си с храна. Понечи да им се скара заради лакомията, но и сама беше гладувала достатъчно, за да знае много добре как гладът те кара да забравиш всякакви маниери. Не че тези двамата имаха някакви маниери.
— Сега ме чуйте добре — каза тя. — Мигс има нужда от лекарство и вие ще му го донесете. Разбрахте ли? — Преди да успеят да възразят, тя показа златната монета и двамата се втренчиха в нея, сякаш видяха всичкото злато в хазната на кралица Джанеса. — Това ще стигне. Не се оставяйте аптекарят да ви измами. Просто му кажете, че Мигс има треска и сте готови да платите за всичко, което ще го излекува.