Чирпи кимна, но Тиджи още се взираше в златната монета. Раг реши, че ще е най-добре да остави Чирпи да се заеме с това, и я подхвърли на него. Той я сграбчи във въздуха и веднага я скри в ръкава си.
— Значи не се връщаш завинаги? — попита Тиджи.
— Не — каза тя и при тези думи я прободе неочаквано съжаление.
— Тръгна си, без да кажеш и дума. Дори не се сбогува.
— Знам — каза Раг. — Но трябваше да свърша някои неща. Неща, за които трябваше да се погрижа сама. Мислех си, че Фендер ще се грижи за вас, но явно ме е излъгал. — И не му е за първи път.
— И сами можем да се грижим за себе си — заяви Чирпи.
Раг огледа малката колиба, която изглеждаше още по-прогнила от преди.
— Да, явно.
После просто седяха и мълчаха, нямаше какво повече да кажат. Момчетата продължиха да ядат — ометоха повечето от пая и хляба. Раг се зарадва, че не се наложи да им напомня да оставят и на Мигс. Когато приключиха, тя се изправи, кимна на всеки и излезе от колибата.
— Ще се върнеш ли? — попита Чирпи, когато тя тръгна по покрива към стълбите.
Е, ще се върнеш ли? Ще се върнеш ли да видиш как е Мигс? Идва тежка зима и още по-тежка ще стане, ако хуртите нахлуят в града. Ще дойдеш ли да видиш как са, или ще се грижиш само за себе си?
— Да, ще се върна — каза тя, без да поглежда през рамо. Не искаше Чирпи да види лъжата, изписана на лицето ѝ.
Как би могла да обещае, че ще се върне? Тя вече имаше достатъчно проблеми. По дяволите, можеше дори да не изкара до утре.
Може би трябваше да му кажеш истината. Може би трябваше да им кажеш, че няма да те видят пак. Че си дошла само от чувство за вина и не ти е олекнало особено.
Но тя не можеше да го направи. Тя беше страхливка и го знаеше. Мислеше само за себе си. С години се беше грижила за тези момчета и докъде я докара това — да крещи за помощ на някакъв покрив, докато кръвта на едно от тях изтичаше от раната в гърлото му.
По-добре бяха без нея. По-добре да се грижат само за себе си, отколкото да се забъркват с Раг и нейния лош късмет. Защото си беше точно така — той я преследваше където и да иде, беше се просмукал в нея.
Кого се опитваш да заблудиш? Не се преструвай, че ги защитаваш. Ти бягаш, също като преди.
Спря в края на улица Слип и се озърна назад. Нямаше да съжали, ако никога не видеше пак това място. Но пък онова, което я очакваше, където и да било, сигурно нямаше да е много по-хубаво.
Докато вървеше по улиците към Северната порта, Раг усещаше все по-голяма тежест в стомаха си. Да, онази улица събуди демоните на вината, но някъде напред имаше кръчма, в която я чакаха много по-големи неприятности. Със сигурност.
Тя беше освободила Нобул. Какво ли щеше да получи в отплата? Дали Фридрик знаеше, че тя го е освободила? Дали щеше да я чака с нещо остро и ужасно в ръка?
Има само един начин да разбереш.
Мисълта за бягство прекоси ума ѝ, макар и само за миг. Тя се беше научила да оцелява в този град и не умееше нищо друго. Как щеше да живее извън стените му? Да си намери работа в някое затънтено селце? Да обработва земята?
Раг земеделката? Моля ви се.
Когато стигна до кръчмата на Фридрик, от нея не се чуваше нищо. Улицата беше тъмна — никой фенерджия не би припарил в този край на Стийлхейвън. Тя спря пред вратата.
Последен шанс, Раг. Няма да има друг.
Завъртя дръжката и влезе.
Нямаше представа какво е очаквала. Гняв? Със сигурност. Суматоха? Вероятно. Касапница? Да… но не и това.
Мястото беше напълно потрошено. Навсякъде лежаха трупове, повечето голи. Момчетата усилено се опитваха да разчистят. Ярик и Есен изнасяха едно тяло от ъгъла, където имаше цяла купчина мъртъвци. Дори Харкас помагаше, бършеше кръвта от една маса с мръсен парцал. Шърл, който изглеждаше много зле, стоеше встрани, за да не им се пречка, но не смееше да си тръгне.
Раг погледна към сянката, която стоеше пред огъня. Виждаше само гърба му, докато той се взираше в гаснещата жарава.
Най-много от всичко искаше да избяга. Трябваше да го направи, трябваше да избяга, а не да влиза тук, но вече беше късно. Тя ли беше виновна за всичко това? Тя ли беше виновна за смъртта на всички тези хора — защото освободи Нобул?
Той я беше предупредил: каза ѝ, че ако се мотае наоколо, ще свърши като тях. И тя му повярва… донякъде. Но не беше очаквала подобно нещо. Как би могла? Със сигурност не беше виновна тя, нали?
Бавно тръгна през кръчмата към Фридрик. Не каза нищо, просто застана до него. Знаеше, че не бива да го прекъсва, когато е умислен. Шърл и синините му показваха красноречиво, че не бива да ядосваш Фридрик. Но тя вероятно вече го беше вбесила достатъчно. Сега въпросът беше само един — ще успее ли да се измъкне с лъжи?