— Къде беше, по дяволите? — попита Фридрик, без да откъсва очи от огъня. Раг не можа да разбере дали е разгневен, в тона му нямаше нито радост, нито заплаха.
— Аз… избягах — отвърна тя, не знаеше какво друго да каже. — Когато това започна, аз избягах в нощта и ме беше страх да се върна. — Ако му пробутваше полуистини, може би той нямаше да надуши лъжата. Вече беше доказала, че не я бива много в лъжите, когато онази жена Каира я хвана в казармите. Нямаше смисъл да рискува сега.
— Момчетата казаха, че ти си ги накарала да си тръгнат. Ти си решила мястото да остане без охрана. Аз отвърнах, че не може да е вярно, че не си толкова глупава.
— Да, аз го казах, но не мислех, че…
— Не си мислила? — Фридрик се обърна и тя видя, че лицето му е печално, сякаш е бил на погребение. Или на няколко погребения. — Да не очакваш да ти повярвам? Ще повярвам, ако ми го кажат Шърл, Есен или Ярик, но не и на теб. Ти винаги мислиш, Раг. Винаги мислиш един ход напред — затова те харесвам. Затова те държа тук.
— Исках да кажа… не мислех, че има някаква опасност.
Той се втренчи в нея, очите му я прогаряха дълбоко, сякаш можеха да проникнат през лъжите.
— Явно е имало шибана опасност, защото тук прилича на касапница. Мръвките са пръснати навсякъде. Клъц, клъц, клъц.
И направи няколко отсечени движения с длан, за да илюстрира думите си. Раг преглътна.
— Всичко стана много бързо. Трябваше да се спасявам. Нямаше какво да сторя.
— Бързо станало? Да, сигурен съм. Нашият Нобул Джакс е смъртоносен човек, но се питам как е успял да се освободи. Да знаеш нещо по този въпрос?
Раг мислеше трескаво. Какво можеше да каже? Какво си мислеше Фридрик, че тя знае.
— Онзи беззъбият — рече тя. — Той го дразнеше в избата. Казах му да го остави на мира, но той продължи. Може да е изпуснал ключовете.
— Нима? — попита Фридрик, изглеждаше искрено заинтригуван. — Много умно от твоя страна да измислиш това, макар никога да не съм ти споменавал, че ключовете бяха у него. Как разбра?
Защо не си затваряш проклетата уста, Раг?
— Просто предположих. Как ще е станало иначе?
Фридрик се взираше в нея. По всичко личеше, че знае. По всичко личеше, че просто ѝ гледа сеира.
— Къде е той? — попита Фридрик накрая.
— Кой?
— Нобул Джакс. Мъжът от шибаната изба — вече говореше през зъби; беше го виждала такъв десетки пъти — точно преди да забие нещо в някого и онзи да започне да крещи, а той да се прави, че не го чува.
— Не знам. Просто избягах — усещаше как очите ѝ се пълнят със сълзи. Зад нея момчетата бяха спрели да чистят и ги наблюдаваха. Раг знаеше, че няма да получи помощ от тях.
— Къде избяга? В неговата къща ли? Той сигурно е доста зле, Раг. Погрижи ли се за раните му, преди да се върнеш тук? Къде е той, мамка му?
— Не зная, кълна се.
Фридрик я стисна над лактите. Пръстите му се забиха дълбоко в плътта ѝ и тя почти извика от болка. Почти.
— Нямаше те цяла нощ и цял ден. Къде беше? Кажи ми или…
— Ходих да търся Мерик! — извика тя. — Онзи Мерик Райдър. Нали ти ми нареди?
Челото на Фридрик внезапно се отпусна.
— Какво?
— Избягах и не знаех какво да направя. Знаех, че ще се ядосаш, затова отидох да намеря онзи Мерик. Ще се срещна с него по-късно.
Фридрик я пусна и се усмихна.
— Защо не каза още в началото? — тя се взираше в него, в усмихнатото му лице и се питаше що за откачено копеле може да се променя толкова бързо.
— Е? Какво чакаш? — каза той. — Води ме.
Тридесет и пет
Каира чакаше в мрака. Леофрик и Осуил бяха на пост в двата края на улицата, стояха в сенките, плътно увити в наметалата. Без броните всички приличаха на бездомниците, които се свиваха по улицата, за да се спасят от студа. Рискуваха, като излизаха без броните си, но не искаха да изплашат плячката си. На Каира ѝ се искаше да беше довела още хора, но вероятно щяха да събудят подозрение. Освен това беше сигурна, че тримата спокойно могат да се справят с цяла банда здравеняци от Северната порта.
Дори не беше убедена, че ще се наложи. Имаше голяма вероятност всичко да се окаже напразно и онова момиче да не се появи. Каира нямаше да се учуди, ако не я видеше никога вече.
Беше се доверила на момичето — какво друго можеше да стори? — но не забравяше, че Раг е улично хлапе. В дните, след като я пусна да си тръгне от казармата, Каира почти беше изгубила надежда, че ще я види отново. Затова се изненада, когато тя се появи посред нощ, задъхана и изплашена. Каза, че моментът е подходящ и ще изпълни своята част от сделката, като в замяна иска само ейл, хляб и може би пай. Каира се погрижи да ѝ достави желаното. Очакваше момичето да започна да се тъпче веднага, но тя прибра храната в една торба. Преди да си тръгне, уговориха тази среща — в една задънена уличка в Северната порта.