Докато чакаше едно улично хлапе да спази обещанието ти, Каира се чувстваше все по-глупаво. Лесно се доверяваше, вероятно твърде лесно, както по всичко личеше. Като щитоноска беше вярвала безрезервно в Храма на Есента, в майката игуменка и в екзархата. След това разбра, че вярата ѝ е предадена и че Храмовете на Арлор и техният Върховен абат са не по-малко покварени от всяка друга институция. Тя с години беше служила като инструмент в ръцете им, подчиняваше се на всяка заповед, без да се замисли, дори когато не го чувстваше редно.
Сега, докато чакаше в студа, ѝ се струваше, че сляпото ѝ доверие отново е било предадено.
Мерик трябваше да е тук — все пак нали той беше примамката им, — но Каира не можеше да търпи присъствието му. В миналото бе рискувала всичко заради него, дори рискува живота си, за да го спаси, и какво получи?
Нищо.
Той още тънеше в самосъжаление и търсеше утеха на дъното на бутилката. Все още мислеше само за себе си. Само че сега беше дори по-зле. След завръщането на баща му той трябваше да преодолее и дълбоко вкорененото си негодувание. Но не се изправи срещу него като истински воин. Криеше се от проблема като страхливец. Тя го беше виждала как се бие и знаеше, че ръката, с която стиска меча, е достатъчно силна. Де да беше и сърцето му такова.
Но да върви по дяволите. Заради неговите лиготии Статон беше мъртъв, а кралица Джанеса беше останала беззащитна пред силите на един магьосник. Вече нямаше да разчита на него.
Чуха се гласове и Каира застана нащрек, когато някой влезе в уличката. Напълно забрави за Мерик, щом ръката ѝ посегна към меча — макар да знаеше, че е безполезно. Китката още я болеше заради раната, нанесена ѝ от Азаи Дравос. Може би щеше да успее да измъкне оръжието от ножницата, но нямаше да може да го върти.
— Още колко има? — чу се глас в далечината.
— Още малко — отговори друг глас. Сърцето на Каира заби по-бързо. Познаваше този глас.
Когато Раг излезе на оскъдната светлина, Каира видя, че води петима мъже, най-различни на ръст. Очите ѝ веднага се отклониха към най-едрия сред тях, идентифицираха най-голямата заплаха.
Щом групата достигна до средата на уличката, Каира излезе на лунната светлина. Раг спря пред нея, но не каза нищо.
— Какво става? — попита един от мъжете, когато спряха зад Раг.
Каира ги преценяваше, изчакваше да разкрият кой е водачът им. В този миг Леофрик изникна зад тях, а Осуил се появи от уличката вдясно. И двамата бяха извадили мечовете си.
Най-едрият от групата погледна към мъжа вдясно от него, не знаеше какво да стори. Мъжът, нисък тип, когото Каира беше преценила като безвреден, пристъпи напред.
— Господа — каза той напълно спокойно, — явно нямате никаква представа кой съм, затова ще ви дам възможност да си тръгнете по живо по здраво. Защото имам важна работа и ще забравя малкото ви прегрешение, само този път.
Докато говореше, мъжете около него посегнаха към оръжията си — ножове, тояги, но никой не носеше меч.
— Знам кой си — каза Каира и свали качулката си.
Досега трима от мъжете се бяха взирали в Осуил и Леофрик. Най-едрият зяпна тъпо Каира.
— Знаеш кой съм? Или си луда, или лъжеш — каза дребният. — Аз съм Фридрик. Като Бастиян и Фридрик? Като Гилдията? Предполагам, че сте обирджии или убийци, затова без съмнение сте чували за мен. И без съмнение осъзнавате, че няма да можете да се скриете, ако не се разкарате от пътя ми веднага.
— Хората ти могат да си вървят — каза Каира. — Само ти ми трябваш.
Тя се взираше в дребосъка, но следеше и здравеняка, който стоеше до него. Дори когато Фридрик му даде знак, дори когато каза: „Харкас, виж им сметката“, тя продължи да се взира в него.
Здравенякът тръгна към нея и силуетът му затули лунната светлина. Когато посегна с огромната си ръка, Каира замахна. Дясната ѝ ръка беше ранена, но лявата още бе достатъчно силна. И една ръка ѝ беше достатъчна.
Преди той да достигне гърлото ѝ, тя сграбчи огромната му длан и я изви в китката. Принуди го да коленичи, той изсумтя и посегна с другата си ръка към нея. Рязко извъртане го накара да изсумти отново и да размисли. Той стисна китката си, която всеки миг щеше да се прекърши.
Останалите хора на Фридрик нападнаха без никакъв финес и умения. Леофрик изтръгна сопата от ръката на единия с ловко завъртане на меча. Осуил отби един нож, удари противника си с дръжката на меча и той се просна по гръб с разбит нос. Остана само един дебелак, който изглежда наскоро беше ял доста бой. Той пусна ножа и вдигна ръце в знак, че се предава.