Фридрик само се усмихна.
— И трябва да съм изплашен? От една жена? Това да не е някаква шега? Сигурно някой сериозен човек ще се появи всеки миг, за да ме подложи на разпит, а теб ще изпрати за чай. Така ще стане, нали?
Каира стисна юмруци и зъбите ѝ изскърцаха. Беше разкървавявала хора и за по-малко.
— Къде? Кажи ми или, кълна се във Ворена, ще…
— Какво ще направиш? Ще ми изтръгнеш ноктите? Ще ми извадиш очите? Давай тогава, защото като ти слушам глупостите, момиче, направо ме заболя глава.
Тя го удари силно в корема, без да се замисли. Китката ѝ веднага пламна от болка, когато шевовете се изпънаха. Каира стисна отново зъби, не искаше да показва слабост пред този човек, но нямаше защо да се притеснява. Фридрик се преви и захриптя в опит да си поеме въздух. Когато Каира отстъпи назад обаче, той вдигна глава. Устата му беше разкривена в гримаса, а в широко отворените очи блестеше лудост.
— Ще трябва да се постараеш повече — каза Фридрик, лицето му се зачервяваше с всяка дума. — Много повече.
Каира знаеше, че не би могла да го направи. Този човек беше беззащитен — луд, но беззащитен, — а тя не можеше да измъчва беззащитен човек. Дори човек, който е продавал стотици други в робство, само за да си напълни джоба.
Тя се обърна към вратата, отвори я и чу, че той се смее. Когато я затръшна след себе си, въздъхна дълбоко от облекчение. Като че ли самото му присъствие я тровеше; той беше отрова, чума за нея и за този град. Тя вдигна ръка към челото си и усети, че е покрито със студена пот.
— Добре ли си? — попита Леофрик, който стоеше наблизо.
Каира кимна, после забеляза Раг, която бе клекнала надолу по коридора. Внезапно изпита срам. Това момиче, това дете, беше живяло с Фридрик от седмици, може би дори месеци. Как бе успяло да издържи? Каира се възхити на смелостта ѝ.
Може би е не само смела. Може би е и хитра, щом е оцеляла толкова дълго. Може би знае повече, отколкото казва.
— Раг, стани — рече Каира.
Момичето се подчини и попита:
— Не иска да говори, нали?
Каира поклати глава.
— Не иска. Няма да ми каже нищо. А ти можеш ли да ми кажеш нещо, Раг.
Момичето сви рамене.
— Аз не знам нищо. Аз съм просто неговото любимо животинче. Той не ми казва какво върши, знам само едно от свърталищата му, а това едва ли вече има значение. Ставала съм свидетел само на мъченията. А единствените от гилдията, които съм виждала, идват и си отиват, когато пожелаят. Сега, когато ти залови Фридрик, вероятно няма да видя никой от тях отново.
— Тогава трябва да го накарам да говори — каза Каира, колкото на нея, толкова и на себе си. — Но не мога да го предам на Зелените куртки или на Инквизицията. Гилдията може да има някакви връзки там.
Раг се замисли, после лицето ѝ просветля, сякаш ѝ бе дошла идея, но това изражение скоро си отиде.
— Какво? — попита Каира.
— Ами… мисля, че има един човек, на когото можем да се доверим, но не знам дали ще успее да накара Фридрик да говори. Може просто да го удуши още щом го види. — На лицето ѝ заигра дяволита усмивка. — Фридрик обаче ще се насере от страх.
Тридесет и шест
Всичко го болеше, имаше чувството, че някой го е използвал като изтривалка пред вратата си поне месец. Винаги се беше възстановявал бързо, винаги бе успявал да се отърси от болката, но годините вече му тежаха. Все пак можеше да върви и ако се напънеше — да се бие. Само това имаше значение. Гилдията още го преследваше — особено след забавата му в кръчмата — и скоро щеше да му се наложи да се бие.
Докато вървеше по улиците в ранното утро, той не беше изплашен. Нека дойдат. Нека се опитат да го хванат и да го хвърлят в някоя яма с кучета. Той беше готов. Нямаше да заловят толкова лесно Нобул Джакс за втори път.
Малка част от него искаше да дойдат. Част от него очакваше с нетърпение схватката. Бяха се опитали да го унижат, да го убият, но той им се отплати. Десетина трупа бяха свидетелството за това. Беше вкусил отмъщението, но гладът му не бе задоволен. Ако можеше да си спомни пътя към онази кръчма в Северната порта, вероятно щеше да отиде право там и да убие когото види, но той си беше тръгнал почти в несвяст. Нямаше шанс да я открие, камо ли да я познае.
Това нямаше значение. Още щом докопаше Антон, жалкото копеле щеше да му каже всичко, което знае, и най-важното — къде да намери Фридрик. Тогава ще си разчистят сметките. Дребният мръсник беше отговорен за смъртта на сина му. Той беше наредил убийството, което доведе дотам, че синът му умря на онзи покрив. Ако не беше той и шибаната Гилдия, Маркъс щеше да е жив.