Сега трябваше да се върне при Зелените куртки, при Килгар и да му каже какво се е случило. Вярваше на сержанта; Килгар беше мъж на честта, макар и малко гадняр. Нобул реши, че ще е по-добре някой да му пази гърба, особено след като се захващаше с Гилдията — нямаше защо да се заблуждава. Нобул Джакс умееше да се грижи за себе си, но нямаше смисъл да става небрежен. Ако останалите момчета бяха зад гърба му, по-лесно щеше да открие онези мръсници и да ги очисти.
Когато влезе в двора на казармата на Зелените куртки, момчетата седяха спокойно, сякаш нямаха никакви грижи. Старият Хек разказваше на Билгот, Дъстин и Едрик някаква история. Те го слушаха внимателно; дори дебелият Билгот си държеше устата затворена. Отначало не забелязаха Нобул и той огледа двора за Антон, но дребното копеле не се виждаше никъде. Нобул тръгна към главната сграда и точно тогава оттам излезе Килгар.
Сержантът спря пред него с отворена уста, вероятно готов да го попита къде, по дяволите, е бил през последните няколко дни, но забеляза състоянието на лицето му.
— Какво се е случило с теб, мамка му? — попита Килгар, макар да не изглеждаше особено притеснен.
— Имах сблъсък с едни кучета — каза Нобул, все още не беше в настроение да обяснява. — Къде е Антон?
Килгар сви рамене.
— Щях да те питам същото. Не съм го виждал от дни.
Хек бе спрял да говори и момчетата гледаха към тях.
— Ами вие? — попита ги Нобул. — Виждали ли сте го?
Те само поклатиха глави. Беше очевидно, че Нобул не е в настроение за шеги.
— Добре ли си? — попита го Килгар. — Искаш ли да си починеш?
Нобул поклати глава.
— Достатъчно си починах.
— Добре — отвърна Килгар, — защото имаше посетители. Донесоха ти нещо.
— О, нима?
— Ела да видиш.
Килгар се обърна и го поведе към килиите.
На светлината на факлите в коридорите под казармата Нобул различи две фигури. Едната беше висока жена, която му се стори позната, макар че не се сещаше откъде. Беше широкоплещеста, с горди и силни черти.
Втората фигура обаче позна, въпреки че се криеше в сенките. Тя го погледна с ококорени от страх очи. Това го жегна мъничко. От всичко, което беше сторил в онази кръчма, съжаляваше единствено, че изплаши това малко момиче.
— Добре ли си? — попита я той.
— Да, а ти? — отвърна тя.
— Ще оживея.
Прииска му се да се усмихне, да ѝ благодари, да я прегърне от признателност, но не го направи. Защото Килгар отвори вратата на килията и Нобул внезапно разбра какво го чака там. Не беше момент за благодарности и прегръдки.
Беше време за отмъщение.
Той седеше на стол с вързани зад гърба ръце и торба на главата. Нобул добре помнеше какво е да имаш торба на главата, как стомахът ти се стяга от страх, защото не знаеш къде си, кой те гледа и какво ще се случи с теб.
— Доведоха го по-рано днес — каза Килгар. — Жената е от Стражата. Казва, че…
— Да, сещам се кой е — отвърна Нобул и влезе в килията.
Беше развълнуван, почти радостен. През последните дни бе искал само да докопа този мръсник, а ето че вече беше в ръцете му. Можеше да му се порадва.
Бавно вдигна торбата от главата на Фридрик. Когато го видя, Фридрик като че ли мина през доста емоции — страх, объркване, разпознаване и пак страх. После се усмихна.
— Чудех се дали ще те видя отново.
Нобул просто го гледаше.
— Доколкото знам, той е високо в йерархията на Гилдията — каза Килгар. — Него ли очакваше?
— Да — отвърна Нобул.
— Откъде го познаваш?
— Да кажем, че имах удоволствието да бъда негов гост през последните няколко дни.
— Така е — обади се Фридрик — и беше много забавна компания.
Нобул пристъпи напред със свит юмрук, но преди да реши откъде да започне, Килгар го хвана за ръката.
— Искаме да го разпитаме, не да го убием — рече той. — Жената, Каира, каза, че ти си единственият, на когото може да повери тази задача, макар че, честно казано, не звучеше много убедена в това.
Нобул се обърна към Каира, която гледаше от коридора. Раг стоеше до нея. Предположи, че вероятно момичето ѝ е казало, че той може да свърши работата.
Дали беше права? Можеше ли да накара това копеле да говори, без да го убие? Само времето щеше да покаже.
— Какво очаквате да направя? — попита той. — Аз не съм инквизитор.
— Точно това им казвам и аз — рече Фридрик. — Със сигурност за всички ще е по-добре, ако ме предадете на Инквизицията. Тогава няма да се занимавате повече с мен.
Нобул поклати глава.
— На глупаци ли ти приличаме? Знаем, че си наврял гнусните си лапи във всеки ъгъл на този град. Няма да се изненадам, ако и сенешалът е в джоба ти.
Фридрик само сви рамене.
— Изглежда сме в безизходица.