— Да, така изглежда. — Нобул се обърна към Килгар. — Оставете ме насаме с него.
Сержантът го погледна с колебание.
— Не забравяй, че ни трябва жив. С радост ще го видя мъртъв, но ни трябва информация.
Нобул замълча и Килгар накрая отстъпи, защото нямаше избор. Излезе и затръшна вратата след себе си.
— Най-сетне сами — каза Фридрик. — Трябвам ти жив, така ли? Е, какво ще пробваш? Задушаване? Ще ме смажеш от бой?
— Ти уби сина ми — каза Нобул.
Фридрик като че ли се замисли.
— Ммм, не помня. Не съм много паметлив.
— Един от твоите убийци сбърка и момчето ми попадна под кръстосан огън.
— А, значи злощастен инцидент? Ако ще се почувстваш по-добре, съжалявам. И двамата знаем, че не се притеснявам да убивам, но дори аз не бих се насладил на смъртта на едно дете.
— Не, не се почувствах по-добре. И не мисля, че съжаляваш.
Изражението на Фридрик потъмня.
— Тогава се налага да се примириш, нали?
Нобул сви юмруци. Повече от всичко му се искаше да нямаше кой да го спре, но знаеше, че ако не се опита да накара Фридрик да говори, ще съжалява. Ако успееше да разруши Гилдията или поне хората на върха ѝ, със сигурност щеше да е достатъчно отмъщение. Със сигурност щеше да означава, че Маркъс не е умрял напразно.
— Къде са копелетата, с които работиш? — попита Нобул. — Как да ги намеря?
Фридрик поклати глава, изглеждаше почти разочарован, че Нобул няма да го убие.
— Хайде пак. Знаеш, че няма да ти кажа. Колкото и да си здрав и страшен, не можеш да ме принудиш.
Докато гледаше този садист, който седеше безпомощен пред него, Нобул внезапно осъзна, че няма да измъкне нищо. Не можеш да се издигнеш до главатар на Гилдията, ако не си упорит до лудост. Не можеш да контролираш всички убийци и крадци в града, ако не можеш да контролираш себе си, ако не можеш да носиш на бой, дори когато кожата ти виси на парцали и изтръгват зъбите от устата ти. Колкото и да му се искаше да изпробва тази теория, Нобул беше сигурен, че ще си изгуби времето.
— Тогава да приключваме? — каза той и пристъпи напред.
— Или — обади се Фридрик — можеш да помислиш за бъдещето си.
Нобул спря, погледна го и се зачуди дали просто да не го удуши.
— Продължавай.
— Мога да те направя богат — каза Фридрик. — Мога да ти дам всичко, което пожелаеш. Хуртите идват да разрушат града. Искаш ли имение далеч оттук, пълно с ейл и курви? Мога да го уредя. Трябва само да се свържеш с моите хора и да им кажеш къде съм. Знам, че имахме разногласия в миналото, но аз съм готов да ги забравя. Помисли си, Нобул, мога да ти дам всичко, което пожелаеш.
— Всичко ли?
— Абсолютно всичко — усмихна се Фридрик. — Само кажи какво.
Нобул се наведе и се втренчи в него, после просъска през зъби:
— Върни ми сина.
Фридрик изглеждаше разочарован.
— Явно няма начин да се разбера с теб.
Нобул не отговори, взе торбата и я сложи на главата му, преди да се е изкушил да му размаже физиономията.
Излезе в коридора и поклати глава.
— Няма да ни каже нищо, с никакви заплахи няма да го накарам да говори. Съмнявам се, че някой би могъл.
— Тогава какво ще правим с него? — попита високата жена.
— Ще го задържим тук — отвърна Килгар. — Може да успеем по-късно.
— Не — каза Каира. — Не мога да рискувам да го изгубя. Преследвам го от много време. Има голяма опасност да избяга дори оттук.
— Повярвай ми — каза Килгар. — Никой не знае, че е тук, освен нас четиримата. И аз ще сложа доверен човек да го пази.
Нобул се съгласи.
— Колкото повече го влачиш из града, толкова по-голяма е опасността някой да го забележи. Засега тук е на сигурно място. — Не знаеше дали иска Фридрик да е наблизо, за да е на сигурно място или за да може да го убие. И в двата случая бе по-добре да остане тук.
Каира се обърна към Раг, която само сви рамене.
— Добре тогава — каза Каира, макар и с неохота. — Ако проговори, изпратете вест на Стражата и аз веднага ще дойда. — След това си тръгна заедно с Раг.
В двора Нобул пак се замисли за момичето. Вероятно трябваше да ѝ се извини, да ѝ каже, че не е искал да я плаши, че понякога, когато обезумее, не е много умно да си наблизо. Но беше твърде изморен. Изморен до смърт — сякаш бе изминал сто левги — и не беше в настроение за извинения.
— Добре, момчета — каза Килгар, щом излезе на двора, държеше лист в ръка. — Имаме заповеди. Възлагат ни специална охрана. Вървете да се приготвите и тръгваме. Хек, ти ще останеш тук. За теб имам друга задача. Искам да наглеждаш килиите.
Когато момчетата тръгнаха за снаряжението си, Килгар погледна към Нобул.
— Ти идваш ли?
Какво друго ще правиш, Нобул Джакс? Ще си седиш на задника и ще чакаш някой да ти разтрие гърба?